Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Истории с Чудомир: Пушел "цигара" от картон, забранили му тютюна заради рак на устата

Искал да купи трактор на съселяните си с хонорара от превода на разказите му на руски, но трябвало парите да се похарчат в СССР

Пуши “цигара” от картон, защото му забранили тютюна заради рака на устата

След намесата на Георги Караславов най-злостният критик на писателя пише възхвала за него

За мнозина Чудомир се появява изведнъж, започва да пише, печата и се налага като един от най-добрите български хумористи. Забравя се, че Чудомир живее, формира се, израства сред елита на тогавашните български интелектуалци - Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Димитър Подвързачов, Райчев, Николай Райнов, Николай Лилиев, Людмил Стоянов, Сирак Скитник, Емануил Попдимитров, Божинов, Щъркелов и др. Споделя с тях радости и неволи, участва в утра и вечеринки, печата карикатури, злободневки, пародии.

Това, че живее в провинцията, не означава, че се е откъснал от тях и техните идеали. Закваската дава своя резултат. Писмата до бай Петра Топузов от Париж 1930 г. показват езика и стила на Чудомир. Искам да споделя нещо, което истинските изследователи на Чудомир да проверят. В един разговор със съпругата му Мара Чорбаджийска подхвърлих, че Чудомир е твърде стеснителен, предпазлив, едва ли не страхлив. Тя отвърна:

О-о-о, беше много пъзлив! Голям пъзльо беше!

За доказателство разказа как през 1929 г. взел 4-5 разказа и заминал за София да ги покаже на своите приятели и даде за отпечатване. Отседнал в хотел “Славянска беседа”, въртял се три-четири дни из София, но не посмял да ги покаже на никого. Въпросът е

имал ли е написани разкази Чудомир,

когато го поканват да завежда “Весела страница” във в. “Зора”, или тогава започва да ги пише? Тя ми беше изброила и заглавията на няколко от тях, но не си спомням кои са. Някои се въртят в главата ми, но се страхувам да не сгреша.

Както изведнъж се появява на литературния хоризонт, така в началото на 40-те години внезапно спира да печата. И тук има много догадки, разсъждения, мнения. Самият Чудомир при различни случаи и разговори дава различни обяснения, макар и сходни. Лично аз съм чувал от него:

1. Не бил съгласен с позицията на в. “Зора”.

2. Започва войната и такива работи не са необходими и не вървят.

3. На утра и вечеринки по села и градове до такава степен го окарикатуряват и изопачават, че от него нищо не остава.

4. Сам той временно спира да пише, за да прецени качеството на написаното и да обмисли може ли да се създава истинско художествено творчество с бързината на журналист.

5. Излиза по някакъв повод в едномесечен платен отпуск и се почувствал толкова свободен, “изжеглен, че не пожелал отново да си пъхне шията в хомота”. “Това беше осемгодишен каторжен труд. Уж пишех с лекота, но дойдеше ли сряда, косите ми се изправяха.”

Такава била уговорката с редакцията - в сряда да праща по едно произведение. Така се събирали три разказа и една карикатура месечно, за което получавал четири учителски заплати, т.е. за всяка работа по една учителска заплата. Пред мен, пък и пред други лица никога не го чух да казва за произведенията си разкази. Той казваше “моите работи”. Разкази наричаше само 9-те от цикъла “Мама”.

Чудомир беше много взискателен и към другите, но най-вече към себе си. При откриване на изложбата му в Казанлък през 1965 г. - народ много. Официални гости също. Повечето се бяха струпали да гледат “Нашенците”. Бях се спрял и дълго се взирах в една

картина, която носеше название “Механизация”

Чудомир неусетно се бе доближил до мен.

Какво гледаш?

Тая картина ме завладя, пък не мога да си обясня защо?

Той веднага започна да ми обяснява защо е нарисувал босата жена, нарамила на гръб наръч дърва, как е засилил образа, като е нарисувал оголените камъни по пътя и навъсеното мрачно небе.

Защото - каза, уж имаме голяма механизация, а хората, ако им потрябват малко дърва, няма с какво да ги докарат.

Понеже скоро се бях върнал от Москва и Ленинград, заразпитва ме какви галерии и изложби съм посетил. Разказах му, че съм разгледал в оригинал „Запорожците“ на Репин и че в цели две зали са били подредени ескизите към нея и че тия ескизи са много повече от всичките картини на Чудомир.

Тъй е - каза той. - Аз и в рисуването си останах при малките работи.

Много пъти е подчертавал, че е

бегач на къси разстояния

Бегачът на къси разстояния да си знае мястото. Той не е маратонец!

Споделих с него, че картините на Ге, Куинджи, Айвазовски трябва да се видят в оригинал. Веднага започна да обяснява, че репродукцията, колкото и сполучлива да е, не може да предаде разнообразието и цветовото богатство на оригинала.

Чудомир получава много висока оценка от съвременниците си. Както от литературната критика, така и от целия български народ. Само като се чуе името му и по лицата плъзва усмивка. Когато хората в село разбраха, че съм назначен за учител в Казанлък, първият въпрос, който ми задаваха, беше: “Чудомира видя ли го? Как изглежда?” Все въпроси от тоя тип.

Само марксленинската критика се озадачи и спря. След 9 септември 1944 г. си каза тежката дума: “Дребнобуржоазен писател, затънал в дебрите на еснафския бит“. Така го определи А. Тодоров в статия, отпечатана във в. “Работническо дело“, която даде насоката за отношението към Чудомир като творец. Искаха от него да има остро перо, да бъде идейно насочен, т.е.

искаха от него да бъде сатирик, какъвто той не е,

защото е най-чиста проба хуморист. Такова бе отношението и на местната власт към твореца. През 1955 г. от литературния кръжок “Т. Павлов” настоявахме да направим юбилей по случай 65 г. на Чудомир. Срещнахме несъгласието, съпротивата и забраната на местните власти.

На 4.Х.1955 г. литературният кръжок имаше събиране, но аз в същото време бях ангажиран в гимназията и закъснях. Ожесточено се спореше. Константин Колев се беше взривил. Громеше тогавашния първи секретар на БКП в Казанлък Г. Балкански и секретаря на ОбНС Петър Калайджиев, които не дадоха разрешение за честване на 65-годишнината на Чудомир. Вместо да се впусна и аз в спорове, както правех обикновено, съвсем спокойно предложих да прекръстим кръжока от “Т. Павлов” на “Чудомир”.

Речено-сторено. Чудомир отсъстваше от това заседание, но като разбра, престана да идва, докато кръжокът носеше неговото име. От “Дневника” му обаче виждаме, че това го е зарадвало и поласкало. Ето какво пише на 25 ноември 1955 г.: “Снощи излезе спец(иална) литературна страница в(ъв) в. “Септември“ - Стара Загора, от литературния кръжок “Чудомир” в Казанлък. Общо не е лоша.

…Много ли съм мнителен, не знам, но не мога да си обясня защо младите лит(ературни) работници в града кръстиха кръжока на мое име. Защо е тази ласка и това внимание, с какво го заслужих?

Имахме среща с Георги Караславов и с Константин Колев изказахме огорчението си от казанлъшките ръководители за несъгласието им да се проведе юбилейно честване на Чудомир.

О-о-ох - каза Караславов. - Вие сте необучени и неопитни палета. Не знаете как да кляфкате!

С Караславов бях познат и твърде близък още от ученическите и студентските си години. С неговия син Славчо бяхме в един курс, в една група, ходехме си на гости. Твърде често съм гостувал на Караславови, когато живееха на “Гургулят” № 2.

За 70-годишнината точно Караславов задвижи всичко. Започнаха да преиздават Чудомир, направиха го народен представител. Разтичаха се от ГК на БКП, от ГНС, областен комитет на партията, централно. Готвеше се тържество невиждано и нечувано. На 27.III.1960 г. в претъпкания салон на читалище „Искра“ основен доклад изнесе неговият критик Ангел Тодоров, автор на статията “В дебрите на еснафския бит”.

Сега го величаеше като

велик

писател

Георги Караславов - член на президиума на НС, прочете Указ за удостояването му с орден „Червено знаме на труда“. Телеграма от Тодор Живков, писмо от Антон Югов - тогава министър-председател, Хр. Келчев поднесе приветствие от Окръжния комитет на БКП Стара Загора, Петър Калайджиев от ГОНС Казанлък, а от в. “Стършел“ Петър Незнакомов.

Чудомир бе напълно реабилитиран, но от една крайност се мина в друга. Чудомир не хващаше вяра на всички хвалебствия. Стараеше се сам да даде реална преценка за творчеството си.

Към края на 1962 г. приказвахме с Коста Колев в редакцията на „Искра“. Гледаме - Чудомир. Не знам как другите са запомнили поздрава на Чудомир. За мен той е такъв - най-напред ситни бръчици заиграваха край очите му, после край устата и изведнъж цялото му лице се отпускаше и одухотворяваше от усмивка, присъща само нему. И сега ние бяхме станали прави, Коста подаде стол да седне.

Чудомир се усмихваше. “Как е?“ - попита той. Коста отговори: “Както винаги. А какви литературни клюки носиш от София, като се връщаш от там?“ Той разказа нещо, а после извади от джоба си малко томче. Разказите му на руски език. Малко смутен се обърна към мен: “Абе не мога да разбера ей това“. Посочи в предговора, написан от В. Андреев, „в гуще народной жизни”.

Другото го разбирам, ама ей това „в гуще“ не мога.

Обясних му: “Това е най-гъстото място в гората, а тука…” Не продължих. Приятна усмивка одухотвори лицето му. Беше му драго.

Беше си купил томчетата на Зошченко. Шоколадова подвързия. Понякога му четях и превеждах. “Обвиняват ме, че му подражавам, а пък аз тоя автор не съм го чел.”

Не знам за какво бях отишъл при него. Дали той ме бе повикал, или аз исках да разгледам библиотеката му. Обясняваше ми как си е правил рафтовете за книгите, когато се позвъни или почука. Чудомир излезе навън, аз продължих да разглеждам книгите. Между другото надникнах през вратата. Видях, че оживено разговаря с някого. Върна се много ядосан.

Продават го на парче Ангелушева! Не сключил с немкинята брак и сега племенниците си разделили картините и хукнали да продават! Племенникът му чак от Америка пристигнал да търси наследство! Ще го пръснат и няма да има цялостна представа за него!

Никакъв друг разговор не можеше да има. Все си мисля, че този случай е причината да си завещае картините на Казанлък.

Чудомир обичаше младите, но не беше словоохотлив. Все пак понякога се отпускаше и разказваше за кръга от младежките си години. Боготвореше двамата Николаевци - Райнов и Лилиев, но най-близък чувстваше Димчо Дебелянов. Заговореше ли за него, неизбежно казваше: “Не опазихме Димча!”

Смяташе, че най-малко баласт има в

творчеството

на Елин Пелин

От него имаше две оригинални писма. Много пъти е разказвал за тях.

Обичах да имам нещо, написано от ръката на нашите писатели. Как се беше случило - не знам, но от Пелина нямах. Най-после през 1949 г. такъв случай се удаде. Пелин ме беше помолил да му пратя малко орехи. Изпълних молбата му и той ми написа благодарствено писмо. След това си го искаше. Обясних му защо няма да му го върна. Той обеща да ми напише ново писмо с подобно съдържание, а аз да унищожа първото, защото се страхуваше, че е допуснал някой шопски израз. Получих първото писмо, но запазих и второто. Така сега притежавам от него две оригинални писма.

Изпитваше истинско удоволствие, че е надхитрил Елин Пелин, и тихо се усмихваше.

Интересното в случая е това, че второто писмо е по-подробно от първото и че с него Пелин благодари за втори колет.

Първото писмо е датирано така: София, 26.II.1949 г., а второто: 24.III.1949, София. Дали това е втори вариант на първото писмо, което Пелин е обещал на Чудомир, или пък Чудомир му е пратил нов колет с орехи и Елин Пелин благодари за него, не знам.

За последните месеци от живота на Чудомир разказваше, че е седял сам на маса в кафенето. “Беше си направил една цигара от картон. Лекарите му забранили тютюна и той дърпаше от нея.”

Не мислете, че като пиша за Чудомир, съм бил от неговия най-близък или даже близък кръг приятели. Но Чудомир имаше слабост към мен - търсеше общуването.

През 1966 г. заминавах на двумесечна специализация в Москва и Ленинград. Нарочно отидох до Чудомир да го уведомя, че ще нося на неговия преводач Николай Попов някакъв багаж, който му изпраща неговата братовчедка Султана Вълкова, учителка по физика в нашата гимназия. Чудомир се оживи. “Ще ти подпиша пълномощно. Ще отидеш при Ника Глен, ще изтеглиш част от полагаемия ми се хонорар да се почерпите за мое здраве! Аз исках с хонорара си да купя трактор на съселяните си, но парите трябвало да бъдат похарчени в СССР.”

Чудомир повече не ме потърси. Помислих, че е забравил или пък се е отказал, но когато отидох на спирката до Народния театър, откъдето тръгваше автобусът за аерогарата, той се появи. Обясни ми, че Ника Глен била на посещение в България, той ще може да получи хонорара си тук. Дали е купил трактор за съселяните си или го е употребил за лечението си - не знам.