Парите не стигат и затова покриват набързо руините на антична Сердика

Архитектът на импозантната сграда заровил останки от сина си в основите й

През 1949 г. след конкурс е решено на мястото на унищожения от англо-американските бомбардировки през войната център на столицата да се построи грандиозен комплекс, обхващащ сградите на Министерския съвет, ЦУМ, бившия партиен дом, президентството и днешния хотел “Шератон”.

Със стартирането на изграждането му за кратко са били разкрити римските останки от антична Сердика. Има слух, че още тогава от ЮНЕСКО предложили цялото ларго да се покрие със стъкло, за да се запази древността. Надделял обаче сталинският барок.

Все пак на дълбочина 4 до 9 м български археолози откриват останки от сгради, които 

очертават границите

на античния град Сердика

Но разкопките са само спасителни, парите все не стигат.

"Археологическият институт и музей, късно предизвестени за започването на големите изкопи за основи на новите строежи, не разполагаха с време и средства да организират необходимата домакинска база и в това отношение останаха напълно зависими от добрата воля, средствата и работната ръка на строителното предприятие", отбелязва Тодор Герасимов в предговора на легендарния сборник "Сердика" (1964).

Оправдание за пропуски са и мъгливите дни през декември 1952 - януари 1953 г., които "не позволяват да се направят дори ясни снимки на всички открити паметници, които след изкопаването подлежаха на разрушаване".

В сборника се споменава за допълнителни трудности на терена на Министерския съвет. Там се копае само в предварително очертаните от строителите "стъпки": правоъгълни дупки 2,20 на 2 м, които не дават възможност на археолозите да проследят античните зидове в цялост. На всичкото отгоре избива подпочвена вода и голяма част от намерената кръгла кула остава непроучена.

Под ЦУМ багерът загребва цяла инсула с паважа и зидовете,

но не преди археолозите да установят наличието на поредица малки помещения, вероятно дюкяни.

"Едва 17-годишен бях, когато започнах работа на обекта - разказва пред "168 часа" Иван Първанов, който е участвал в строителните дейности в периода 1952-1953 г. - Бях помпиер и задачата ми беше да включвам машините, които изпомпваха водата. Подпочвените води бяха много - като река.

Не минерална, а бистра, студена вода течеше. Беше толкова много, че помпите постоянно се затрудняваха и изгаряха. Голямата част от работниците бяха "неблагонадеждни" според тогавашните представи, които бяха намерили начин за препитание на обекта.

Всъщност повечето бяха интелектуалци от елита преди 9 септември 1944 г. - учители, адвокати.

Копаеше се по най-примитивен начин с кирки и лопати

и никой не държеше сметка за археологическите ценности. Имаше и малко трудоваци, които извършваха най-грубите дейности.

Най-големи бяха пораженията нанесени на старините под ЦУМ и Министерския съвет. За бъдещата сграда там се правеха така наречените "фусове" - бетонни колони дълбоки по 12-15 метра в земята и широки 5 на 5 метра. Под сградата на Министерския съвет

имаше цял дворец с огромни зали и дебели по

няколко метра стени,

но никой не го беше грижа за това и разбиха голяма част от тях. На строежа пазеха милиционери, които постоянно подвикваха да се бърза. По едно време идваха някакви археолози, като един Бояджиев, но милиционерите ги гонеха и тях.

"Хайде изчезвайте,

че трябва да се работи!",

подвикваха им строго пазачите.

Веднъж се вдигна голям шум - при изкопните работи за поредния фус на мястото, на най-северозападната колона на ЦУМ, където после беше гастрономът, трудоваците се натъкнали на голям кеп - огромна глинена делва около 100 килограма, пълна със златни монети от римско време.

Веднага се вдигна страшна тревога. Моментално на място дойдоха хора от вътрешни войски, "синигери" или "синьокапци" както ги наричахме. Събраха всичко, а след това ни обискираха да не би някой да е

откраднал някоя жълтица

Най-зле бяха трудоваците - тях ги съблякоха чисто голи и ги проверяваха един по един на студа. Къде ли е днес това съкровище?"

Сградата е проектирана от арх. М. Писинов, а главен проектант на комплекса, формиран от сградите на ЦУМ и Министерския съвет, е арх. Коста Николов.

С него също е свързана интересна история. През войната в началото на 40-те години на ХХ век синът на арх. Николов, студент в Германия, увлечен от левичарски идеи,

след тормоз от полицията

е убит от Гестапо,

а трупът му следва да бъде изгорен. Арх. Николов успява с всичките си връзки да прибере останките на сина си в България. Запазва пръст от ръката на трагично загиналия си син и един от малкото оцелели кичури коса, като се зарича някой ден да посвети на младежа най-великото си произведение.

В следващите години арх. Николов е сломен и почти неспособен да работи. Едва в средата на 50-те години се връща към чертожната дъска с мегапроекта за центъра на София, по който работи - днешната сграда на Министерския съвет в общ комплекс с ЦУМ). Именно там той решава да вгради останките на сина си.

Най-после на 15 април 1957 г. Централният универсален магазин, известен като ЦУМ, е открит официално. Още в първите години на съществуването си той е

определен за най-големия търговски център

на Балканския полуостров

Тук са монтирани и едни от първите ескалатори в България.

Днес е трудно да се оцени каква придобивка е той за хората в онези години. За сивото ежедневие на социализма магазинът е имал неописуема притегателна сила и дълги години посетители от провинцията идват специално в София с надеждата да си купят някоя стока в него.

В интерес на истината в ЦУМ могат да се намерят много стоки, които липсват в тогавашната търговска мрежа в страната. Разбира се, там се предлага скромна и, меко казано, безлична конфекция и най-вече няколко модела отечествени обувки, присъщи на тоталитарното време. Неатрактивни детски дрешки в сивата цветова гама и обувчици, затова пък евтини. Но понякога пускат и вносни артикули, а за да се снабдиш с тях номерът е да имаш връзки сред продавачките.

На най-горния етаж от магазина се продава и битова техника, като често това е единственото място за закупуване на телевизор, радиоапарат, грамофон или магнетофон в цяла България.

Точно по този начин

описва съветския мол суинг легендата Леа Иванова,

която през 50-те години на ХХ век започва да работи с оркестъра на Концертна дирекция. По музика на Бенцион Елиезер тя записва парчето "ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ", в което пее как с пълно портмоне ще обходи "тоя друм сред витрините на ЦУМ" и се заканва как "в тоя благодатен час нещичко ще купя аз". От втория куплет разбираме, че по това време в соцмола се е предлагало почти всичко:

"От аванса ни следа, ала туй не е беда, че сега поне във къщи никой няма да се мръщи. Купих шлифер, нов балтон, шапка нова с нов фасон и червило, и чепици, и лепило, и фъстъци, нов юрган и нов тиган - всичко, всичко купих с плам! И килимче за тъщата и гърненца за децата!"

В първите години на откриването си ЦУМ е обслужвал 25 000 - 30 000 души дневно, за да достигне през 1988 г. около 120 000 души при реализирани 123 000 продажби.

Основна реконструкция на сградата е направена през 1986 г. под ръководството на арх. Атанас Николов, а последният й основен ремонт е през 2000 г.