Истинска антична трагедия се разиграва по време на Априлското въстание в Дряново. Местна магьосница отравя заварения си син Христо Рашенов - председателя на Дряновския комитет.

Той тъкмо е щял да вдигне града на оръжие. Момъкът обаче изчезва и в Дряново така и не пуква пушка.

Всеки родолюбец знае историята на Априлското въстание и особено трагичните му епизоди: клането в Батак, защитата на Перущица, опожарената Клисура, разгрома на Ботевата чета и, разбира се, епопеята в Дряновския манастир. (За нея виж статията на 4-5-а стр.)

Но между редовете на историята има неописани случки, достойни за перото на Еврипид. Една от тях обяснява защо дряновските юнаци, които са се клели в Евангелието и камата, не се притичват на помощ на бунтовниците в манастира. Та

в комитета са се записали над 100 души от града.

Съдбата на този комитет остава непроучена и е “бяло петно” в историята на въстанието, което всъщност е черно.

“Революционният комитет от Дряново развил голяма дейност. Членовете му правили събрания в училището, в околностите на града и в манастира, където приготовлявали барут. Те събирали пари, купували оръжие, упражнявали се в стрелба... Подготовката на въстанието в Дряново стигнала дотам, че вече и децата виждали как бащите им

леят куршуми

и точат ножове.

Момчетата си правели дървени саби и пушки и марширували в училището.”

Така Петър Чолов, летописецът на градчето, описва “пиянството” на Дряново. “Засилването на дейността на революционната организация не остава скрито за турската власт. Тя подушила тайните приготовления на бунтовната дряновска младеж и през октомври 1875 г. тук е изпратена войскова част от 100 души от 6-и бюлюк с командир Ибрахим Ефенди за постоянен гарнизон в града.”

През февруари 1876 г. в града се връща Христо Рашенов.

Той е роден в Дряново през 1850 г. Баща му е дюлгерин. Бил е емигрант във Влашко, където дружал с Христо Ботев и с други комити. След събранието в Гюргево е пратен в Търновски окръг. Там главният апостол Стефан Стамболов разделя окръга на 8 района, като Дряновският е четвърти. Ръководи го Радко Радославов, а Рашенов е подвойвода.

Но той бързо става водач на буйната младеж в града. “Според плана на Комитета и по заповед на Христо Рашенов на 28 април вечерта съзаклятниците трябвало да се съберат в училището, отгдето да потеглят към Балкана - пише Чолов. - Междувременно Рашенов излязъл от града, за да следи кога ще се зададе Белочерковската въстаническа дружина. Но изглежда, че някой го е издал на турската полиция и тя го издебва с един свой патрул... и бил застрелян от турците.”

Тъй като Рашенов не се появява, въстаниците се объркват, уплашват се и се изпокриват по къщите. С това революционната дейност в града приключва. Но

убийството явно

е само хипотеза.

на Чолов, непотвърдена с факти. Нима турците ще убият главния комита на града, но няма да понесат главата му на кол за назидание на гяурите и няма да проснат трупа насред мегдана. В такива случаи те възвестяват триумфа си със зурли и тъпани, за да наплашат раята.

В Дряново плъзва слух:

Рашенов не е убит от турците. Отровен е от своите, за да не “запали” града. Тялото му е закопано в някакво мазе...

“Кой уби Рашенчето? Нека се каже истината по убийството му.” Така се провикнал социалистът Михаил Бойчинов през 1900 г. на митинг в Дряново, като гледал в упор двама-трима скупчени бивши “революционери”.

“И досега не се знае истината за тайнственото изчезване на

Христо Рашенов”,

заключава и летописецът Чолов.

Всъщност знае се. Старият местен учител по рисуване Иван Койчев разправял на Николай Димков (сега професор в Шуменския университет), че като деца играели в двора на Рашеновите, но имало един яхър, който бил винаги заключен.

Никой не влизал там, а детското любопитство било охлаждано с жилави дрянови пръчки.

Възрастната Бонка Тихова, учителка по география и изследователка на бита и традициите в този край, разказала на Иванка Иванова, учителка по литература, какво знае за този случай. Тихова чула тази история от баба си, която я клела да не я споделя с никого. Иванова

записва разказа на Тихова

и го обработва художествено, както подобава на учителка по литература. Ето го:

“Тая вечер тя чу и видя как турците търсеха бунтаря. Това момче, мислеше тя, ще ми подпали къщата, тая къща, която с баща му сме градили. Тук беше нейният труд, тук се чувстваше най-добре. А баща му? Скри глава далеч, пък аз да бера омаяниците на сина му. Боже Господи, дай ми сили да свърша това, което съм решила!

Прекръсти се тя и слезе в долния кат, където добитъкът преживяше. Взе от билето оман, което бра на Еньовден, и отново се върна горе. Счука го, смеси още нещо и го свари в джезве. Това ще му дам – на него, на Христо!

Леко почукване на прозорчето я сепна. Тя си спомни: по същия начин почукваше баща му. Като че ли беше много, много отдавна.

- Аз, ей сега! – скочи като котка жената. Отвори вратата и поведе Христо, заварения си син, към мазето с думите:

Ще ти донеса кафенце. Виждам колко си изморен Почакай!

Донесе му филджана с горещо ароматно кафе.

- Сега ти си пийни, пък аз ще отида да ти донеса нещо за ядене.

Затвори след себе си. Заключи и го остави сам. Не искаше да гледа как си отива от този свят синът на втория й мъж. Тя не обичаше и единия, и другия. Прибра се в одаята и се срина на земята. Гледаше в тъмното и нищо не виждаше.

Съседът Стефан Бояджиев после разправял, че чувал в просъница удари по вратите и вик за помощ. Но кой ще отвори портата си посред нощ. Бяха размирни времена. Вън сновяха турци. Христо Рашенов лежеше в сламата, изцапан от повръщаното отровно кафе...

 Oще четете:

142 години от избухването на Априлското въстание

Комунистите откраднали Първи май от анархистите