След Цариградската конференция с представителите на Великите сили става ясно, че поредната 12-а руско-турска война е неизбежна. Те се водят близо 4 века, а първопричината, която остава дълго време неизменна, е Кримският полуостров. При обиколката на двамата български делегати Марко Балабанов и Драган Цанков из Европа да търсят съдействие след Априлското въстание канцлерът Бисмарк открито им заявява: Ние няма да започнем войната.

Ще я започне Русия

През лятото на 1877 г. подготовката е в пълен ход. Наред с подготовката на руската армия се създава и Българското опълчение. Идеята е на запасния руски генерал Ростислав Фадеев, но е одобрена от военния министър граф Дмитрий Милютин. През ноември 1876 г. император Александър II от двореца си в Ливадия на Кримския полуостров утвърждава създаването на опълчението. Щабът на действащата руска армия е дислоциран в Кишинев и той издава на 29 април 1877 г. заповед за създаване на българска войскова част, която да участва във войната. Решено е тя да се състои от 12 войскови единици.

Общият брой на опълченците е около 7500 души.

За началник е определен 46-годишният генерал Николай Столетов. Граф Пьотър Алабин пък поръчва на монахините от Самара да ушият специално знаме на българските опълченци. Той го връчва в Плоещ в средата на май 1877 г.

Войната е обявена на 24 април. Тогава се прави преглед на войските, сред които са и българите. Сред тях има и 14-15-годишни юноши. Първоначалният замисъл на руснаците след преминаване на Дунав от Румъния е да оформят няколко направления, сред които основните да навлязат в България са четири. Едното е през Северна Добруджа и Силистра към Шумен и оттам през Източна Стара планина към Одрин и Цариград. Второто е през Русе към Търново - Шипка и Южна България. Отхвърлени са заради силните турски гарнизони в Силистра, Шумен и Русе. Третото е през Лом или Видин към София, Пловдив и Цариград. То е изоставено, защото пътят е много дълъг. Впоследствие са изоставени. Избрано е четвъртото:

през Свищов, Търново, оттам през Шипка и в Южна България

На 14 срещу 15 юни руснаци и българи форсират Дунав при Свищов. След пет дни построяват и понтонен мост. По същото време отделят и Предния отряд, командването на който поверяват на ген. Йосиф Гурко. Задачата му е да завземе старопланинските проходи и да осигури безпрепятствено настъпление към Цариград. Както ще се окаже - съвсем нелека задача. Част от Предния отряд преминава Балкана през Елена и Хаинбоаз, слиза в Южна България при Казанлък и продължава към Сливен и Стара Загора. Поставена му е задачата да напредне в Шипченския проход.

Решителната битка е на 5 юли

Тя е и първата особено важна за българските опълченци. Руснаците отстъпват, после Стара Загора е опожарена и стотици от жителите ѝ избити. След два дни обаче руските войски започват атаки на Плевен. Сюлейман паша, начело на огромна армия, е тръгнал от Цариград, за да спре руското настъпление. От север обаче частта от отряда под командването на ген. Гурко е успяла да завземе голяма част от прохода и да укрепи позициите си.

Става ясно, че голямата битка ще е за прохода Шипка. Решителните боеве се водят от 9 до 11 август. Османските войски са около 50 хиляди, руснаци и българи - наполовина по-малко. Битките се водят на три фронта с дълбочина от 1,5 до 2,5 километра.

Османската армия бележи първоначални успехи. Руското командване е предвидило и поражение и е оставило в резерв войските на ген. Радецки при неуспех да преградят пътя им към Габрово, Севлиево и Търново. Фронтът обаче в цяла днешна България е в протежение на 300 километра. В Цариград е приет план, че армията на Осман паша трябва да настъпва на запад от Южна България през Стара планина на север, а на Мехмед Али паша - от изток. Ако на Шипка стане пробив, то е ясно какво ще последва. Хипотезата е, че при успех на османските войски на руските единственото, което им остава, е да отстъпят, да се укрепят около северния бряг на Дунав и да очакват нови подкрепления от Русия.

В отбраната на Шипка от всички войници над 40 на сто са

българските опълченци,

чийто брой в хода на войната се е увеличил.

Битката изглежда спечелена за османците, когато ген. Фьодор Радецки пренебрегва заповедите да охранява от север позициите при евентуален неуспех и тръгва с войските си към Шипка. По-късно в мемоарите си той ще напише: “Задържането през първите три дена на прохода от два полка и Българското опълчение срещу цялата Сюлейманова армия вън от беззаветната храброст на войниците аз отнасям главно към забележителното самопожертване на всички офицери, които във всички тежки случаи подаваха личен пример от бляскава храброст и пълно презрение към смъртта. За да кажеш кои са се отличили – трябва да назовеш всички”.

Битки, вече далеч по-маловажни, има на Шипка и през септември и октомври, преди да се постави постоянен караул до края на войната на 3 март 1878. В ежедневния си рапорт след това генерал Радецки неизменно рапортува на ген. Гурко: “На Шипка всичко е спокойно”.

От тогава до днес като символ на победата в Руско-турската война от 1877-1878 година се чества именно победата при Шипка.

И да се разровим малко в историята. Ето какво казва княз Фердинанд: “Само истинската обич към Отечеството, която изхожда от най-похвалното чувство за човеколюбието, се поставя по-високо над всички други интереси, може да доведе до подобна преданост и самопожертвование. Затова такива истински патриоти, подобни ратници за освобождението на народа винаги пожънват лаврови венци, а историята и потомството почитат тяхната скъпа памет”.

Допълва го синът му Борис: “Шипка е героичният образ на Българското възраждане. Тя събра в едно един епичен устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътят до Шипка е далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във Фенер, лобното място на Левски и Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ. Народните будители и апостолите на революцията, борците за българска църква и борците за българска държава работиха, всеки със средствата на своето време, но с еднакъв полет и със същата светла надежда за българско освобождение”.