Всяка година на 1 март пространството се изпълва с едни и същи клишета, но малцина си задават въпроса защо мартеницата е разпространена в толкова специфичен, но едновременно с това и огромен географски ареал? Да, ще чуете често, че в Румъния и Молдова тя е „мърцишор", в Гърция е „марти", а в Албания и Северна Македония традицията е почти идентична. Но по-рядко ще ви кажат защо.

Има две логични обяснения, които „големите медии" по някаква причина пропускат да анализират в празничните си емисии. Първото е, че този обичай може би е израз на едно чисто политическо и културно наследство. Просто границите на този обичай „подозрително" почти се припокриват с картата на Първата българска империя. Това не е случайност, а историческо свидетелство. Българите са живели и управлявали териториите отвъд Дунава далеч преди времената на Крум и Симеон Велики – нещо, за което се указва още в „Именника на българските владетели". Мартеницата на практика маркира пределите на българското държавно и културно влияние през вековете.

Второто обяснение се крие в един древен етнографски пласт. Обичаят продължава да пулсира най-силно в земите, където в Античността са доминирали траки, даки и илири. Това ни отвежда към корени, много по-дълбоки от съвременните държавни граници. Доказателство за тази неразривна връзка е румънската „Баба Докия" (Baba Dochia). Легендата за нея е драматичен разказ за дъщерята на дакийския цар Децебал, която бива превърната в камък от бог Залмоксис, за да не бъде принудена да се омъжи за император Траян. А трако-даките и трако-гетите са практически един и същ народ, споделил общо взето една и съща съдба.

Разказвам ви всичко това, защото червеният и белият конец не са просто красиво и самобитно пожелание за здраве. Те са живата нишка, която ни води назад към основите на нашето оцеляване – и като българи, и като балканци. Мартеничката е нещо малко, което по чуден начин се е съхранило в бурите на времето и е устояло на нашествия и катаклизми, на войни и бедствия, на триумфи и поражения. Простичкият преплетен конец сякаш ни казва, че надеждата съществува.

И всъщност думичките „Честита Баба Марта" носят повече национален и чисто човешки заряд и от спомена за най-славните победи или царства. Ние сме народ, разпилян по света. Понякога човек може да забрави за Симеон Велики или битката при Одрин, за калдъръма на възрожденските градчета и ромона на старите каменни чешми, но едва ли някога ще пропусне да върже мартеничка. И тогава на крилете на малката мартеничка долита споменът за всичко българско и балканско.

Желая ви здраве и сбъднати надежди, където и да сте! Нека плахото мартенско слънце озари домовете ни, но по-важното – нека намери път към душите ни. И нека ги сгрее.

Честита Баба Марта!

От Фейсбук.