Скъпи приятели, бях 20 годишен, току що усетил близостта на момичето. Но само близостта. Живеехме в 1960 година. И все пак аз вече си представях каква е перспективата на тази близост след първото любовно признание. И написах една приказка, която бързо стана популярна. Имаше и песничка с музика на моя приятел Стефан Диомов. Пееше я Ваня Костова. Тъжничко ми става като си припомням тази приказка. Но тъгата ми е някак светла и пречистваща.

ПРИКАЗКА ЗА ГЪСТАТА ГОРА

Времето изтича,

времето тече...

Палаво момиче

с палаво момче

във леса навлезли,

свиркали с уста

и не забелязали

как дошла нощта.

И така се влюбили

в своята игра,

ох! че се загубили

в гъстата гора.

Мракът ги превързал

с черния си бинт

и напразно бързали

в този лабиринт,

и напразно плачели,

викали със глас

и напразно крачели

в този късен час.

Страшно е в гората!

В тъмното току

в миг довее вятърът

нечий глас: Ку-ку!

И луната свети

с хилаво лице,

и шумят дърветата

с дълги зли ръце.

Тъй нощта ги стегнала

в своята халка

и тогаз протегнала

малката ръка

малкото момиче

и като звънче

звъннало: "Обичам те!"

в малкото момче.

И звънели в мрака

дълго след това

тези неочаквани

парещи слова.

И разбрали ясно, че

някак изведнъж

двамата пораснали:

тя – жена, той – мъж.

И открили точно, че

този трепет нов

не игра нарочна е,

а една любов.

И развързал мракът

черния си бинт,

и не бил тъй страшен

този лабиринт.

Тръгнали те заедно

и до днес вървят.

Трудно е, но зная –

ще намерят път.

1960

От Фейсбук.