• Полковникът отказва да вземе $250 000 за контрабанда на най-големия сборник на кирилица от X век
• Той пази в куфарче ръкописа, заграбен от нацистите през 1939 г. от Полша, когато го предлагат на Харвард. Щатският "Крал на шунката" го купува след тайни преговори, за да го върне във Варшава
• Нито един паметник на най-старата ни азбука - глаголицата, не е у нас. Изнесени са, някои са продадени, други – писани в чужбина от българи

Полк. Павел Дж. Депта Лейкууд е натоварен през 1967 г. да пази куфарче, в което се намира Супрасълският сборник. Паметникът е на кирилица и е датиран от X век. Лексиката му свидетелства, че е писан в Преслав по времето на цар Петър. Полковникът се запознава с него, когато след 28 години в неизвестност ръкописът се появява, като е предложен на Харвардската библиотека. От кого е офертата, американският офицер не пише в спомените си.

Само още двама души освен него знаят за ценния текст на старобългарски - библиотекарят на Харвард и Денис Власов, езиковед, който трябва да го проучи. Власов предлага да задържат паметника, докато се върне от командировка и да имат време да премислят какво да правят. Казва, че вярва на полковника и му връчва куфарчето на отговорно пазене.

Депта не мърда от апартамента си цял уикенд, за да не го остави без надзор. В понеделник го депозира в банков сейф. Ден по-късно към него се приближават двама елегантно облечени господа и му предлагат 250 000 долара (днес се равняват на около 2,4 млн. долара) за ръкописа, който знаят, че държи. Ще му се обадят на следващия ден.

Офицерът е притеснен: "Ключът от сейфа беше в джоба ми, заключен с малка верижка, завързана за колана ми. Банката получи ясни инструкции никой друг да не изнася съдържанието на сейфа ми – пише той в списанието на Харвард. - Така, дори тези двама души да ме притиснат в ъгъла, не биха могли да се доберат до сборника.

Да разкрия ли затруднението си на нашата директорка Мерл Фейнсъдо и да поискам разрешение да спя в библиотеката "Уайдънър" до събота? Да напусна ли града? Накрая не се върнах у дома, а отидох в апартамента на една приятелка. Тя винаги се радваше да ме види и не задаваше никакви въпроси. Кодексът беше върнат благополучно в Полша и аз не опетних името си. Никога повече не видях двамата."

Историята продължава по също толкова странен начин - американският "Крал на шунката" Хърбърт Мюлер купува след тайни преговори с мистериозния продавач сборника и го предава на Варшава.

Перипетиите на най-големия оцелял до днес ръкопис започват още в първите векове след написването му. За достигането му до Варшава има няколко хипотези - през Русия, през Атон или през днешна Словакия. Няма окончателно мнение на учените.

Но е ясно, че текстът е разделен на три части – основната се намира в Националната библиотека във Варшава, Полша, други са в Университетската библиотека в Любляна, Словения, а 16 са в Руската държавна библиотека в Санкт Петербург. Той е писан почти изцяло от мъж на име Ретко ("Господи, помилуй Ретко", споменава себе си под линия той) и затова се казва още Ретков сборник. Открит е през 1823 г. в Супрасълския манастир в Полша от беларуския учен Михаил Бобровски. Той изпраща части от ръкописа на словенеца Бартоломей Копитар за издаването на друг, глаголически паметник – Клоцовия сборник, който е на ъглова глаголица (характерна за хърватския). Така тези листове се озовават в Любляна.

Наследниците на Бобровски продават на полския граф Константин Замойски основната част от Супрасълския сборник. Докато не изчезва по време на Втората световна война.

Има и няколко листа от ръкописа, които са купени от руския учен Афанасий Бичков и са в Руската държавна библиотека.

Не само Супрасълският сборник е извън България. Същото е и с най-старите паметници, писани на първата българска азбука - глаголицата, чието създаване от братята Кирил и Методий честваме на 24 май. Едни от текстовете са изнесени – къде легално, къде нелегално, някои са продадени, а други - писани в чужбина. Повечето са открити чак през XVIII век, при това от чужди учени.

"Проблемът е в нашата история. Когато България пада под византийска власт, настава хаос", коментира проф. Анна-Мария Тотоманова пред "24 часа – 168 истории". Според нея няма как страната ни да поиска да си върне реликвите, защото по стечение на различни обстоятелства са станали собственост на чужди институции. Разпиляването им започва около завладяването на българската столица Преслав от страна на руския княз Светослав I през 969 г. Учените предполагат, че тогава руснаците са взели със себе си голяма част от кирилските ръкописи. 19 г. по-късно страната им приема християнството и започват да използват кирилицата.

И те, и старобългарските глаголически текстове са свързани с богослужението. След покръстването у нас през 855 г. е било нужно народът да разбира църковните литургии, а езикът на Бога да достига до тях, за да не бъде върнато езичеството.

Един от най-старите ръкописи, достигнали до наши дни – Зографското евангелие, е от X век. В момента се съхранява в Руската национална библиотека в Санкт Петербург. Пътят му дотам е известен. Открито е в Зографския манастир в Света гора от украинския учен Виктор Григорович. Той посещава българските земи от 1844 до 1847 г. През ноември 1844 г. отива в Атон, за да види какви ръкописи се пазят в манастирите. Предната година хърватският писател Антон Миханович, който служи като австрийски консул в Солун по онова време, му е казал, че монасите в Зографския манастир пазят най-старото глаголическо евангелие. Знаейки интересите на историка и лингвист, му е дал насока. Григорович се настанява в обителта. Първоначално братството твърди, че няма никаква библиотека и му отказва достъп до хранилището, но впоследствие ученият се сближава с игумена Анатолий и успява да влезе там, където монасите пазят десетки томове. В своя "Очерк за пътешествието в Европейска Турция" той описва потресаваща картина - че книгите са разположени до прозореца и се разпадат, защото са изложени на влага и атмосферни влияния.

"Най-важният ръкопис и доколкото знам, единственият на Света гора, е глаголическото евангелие, съхранявано в Зограф - пише Григорович. Преди това е преминавало от килия в килия, сега се е превърнало в повод за безпокойство."

Писано е на пергамент и се състои от 288 листа, като първите, последните и някои в средата липсват. Част от тях са се изгубили малко след първоначалния превод през X век и са били възстановени през XI в. Около 2 - 3 столетия по-късно е прибавен и сборник с дните за честване на светците, вече на кирилица. Ръкописът е бил украсен с миниатюри на евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан, които почти са се заличили с времето.

16 години по-късно монасите от Зографския манастир подаряват глаголическото евангелие на руския император Александър II. Неговите служители го предават на Императорската обществена библиотека, която се превръща в Руска национална библиотека в Санкт Петербург и продължава да е там и до днес.

"Възможно е да е имало други глаголически ръкописи в Зограф, изгорели при големия пожар през XVIII век", предполага проф. Тотоманова.

Вторият паметник, написан с най-старата българска азбука още в X век – Мариинското четвероевангелие, също е открит от Григорович. Кръстен е на Дева Мария, защото ученият го намира в скита (малка монашеска обител) "Успение на Св. Богородица". Той пренася ръкописа в Русия и го депозира в Румянцевския музей, сега Руска държавна библиотека в Москва. Първите два листа от него са убегнали от вниманието на украинския историк или са били на друго място. Те са открити по-късно от Антон Миханович, който ги подарява на словенския лингвист Франц Миклошич. След неговата смърт през 1891 г. преминават във Виенската народна библиотека.

Още по-интересна е историята на Асеманиевото изборно евангелие (пак на глаголица). То е от края на X или началото на XI век и в него за първи път се появява информация за честването на братята Кирил и Методий и ученика им Климент Охридски. Благодарение на него знаем, че много скоро след смъртта им те са били почитани като светци.

Ориенталистът и главен библиотекар на Ватикана от ливански произход Йосиф Симони Асемани разбира за него на един пазар в Близкия изток през 1736 г. Казват му, че се намира в манастир в Йерусалим. Асемани отива там, спазарява се с монасите и го купува, за да го занесе в Рим. Духовникът е изпратен от папа Климент XII в земите на древните държави именно с цел да търси стари ръкописи. Книгата се състои от 158 листа и съдържа не само евангелие, но и т.нар. синаксар (житийник: дати на църковни празници, които са постоянни и не зависят от Великден – б.р.).

Тъй като Асемани не можел да чете на старобългарски език, той се доверил на далматинския духовник Матей Караман, когото помолил да анализира и датира евангелието. Той направил извода, че ръкописът е от края на X век. Когато го описал пред Асемани, казал, че е от същото време с византийската енциклопедия за древния морски свят от Свидас, а за нея се знае откога е.

Асеманиевото евангелие е изключително богато на илюстрации. Първите букви на страниците са изрисувани с преплетени геометрични фигури, а на места са добавени растителни или животински форми. Особено се открояват 13 инициали с вписани ликове на Исус Христос и християнски светци.

Интересното е, че в полетата отстрани са оставени приписки (бележки на книжовника, който е работил по него – б.р.). Те са направени по-късно от първоначалния препис и винаги са много любопитни, защото там има сведения за живота по онова време. От тях става ясно, че през X - XI век Асеманиевото евангелие е попаднало в ръцете на някой си поп Иван Кравоноси, който владеел и кирилица, и гръцко писмо. Приписките показват как се е изменял езикът за около 100 години. На кирилица пак в полетата са добавени имената на месеците от септември до април на български. Научаваме, че това са руен, листогон, груден, студен, просинец, сечен, сух и брезен. Как Асеманиевото евангелие се е озовало в манастира в Йерусалим след поп Иван Кравоноси, не е ясно. Голяма част от основния текст на глаголица е писана от един и същ човек, като си личи, че втори се е намесил само на няколко места.

Близо до неговия език е този на Синайския псалтир – глаголически паметник от X век, който има и добавен кирилски текст. Намира се в Синайския манастир "Света Екатерина" в Египет и вероятно е писан от българин, който е владеел глаголическото писмо. В онези времена там е имало много силна книжовна школа и е бил един от центровете на обучение в района. В последните години в манастира продължават да се откриват непознати ръкописи на старобългарски.

Открит е през 1850 г. от архимандрита, езиковед и епископ на Руската православна църква Порфирий Успенски. Също като Виктор Григорович той е пътувал, за да търси стари ръкописи и намира 8 паметника, между които и на глаголица.

Очевидно през тази епоха е имало спешна нужда от превод на богослужебни книги, защото Синайският псалтир е преписван от 7 души, добави проф. Тотоманова. Вероятно писачите са били българи, щом като са писали на български, но за тях не са останали никакви данни. Те фигурират като анонимни, просто почеркът им е различен. Езикът на Синайския палимпсест смесва по-стари думи от времето на Методий в Моравия и Панония и по-нови, подобни на тези в Зографското евангелие.

Седмината са спазвали един и същи тип на писане. Очевидно обаче са познавали и кирилските букви. Открит е през XIX век, а през 1975 г. по време на ремонт в манастира са намерени още 32 листа и сега той обхваща 209 листа. Съдържа псалми, библейски песни, молитвата "Отче наш", жития на светци и др.

Всички тези паметници на глаголица отразяват желанието на нашите предци да се свържат с християнската традиция, да образоват следващите поколения и да бъдат приети в модерния за времето си свят.