Китът не е риба, океанът не е вода. Фразата се повтаря като рефрен в новата постановка на Народния театър „Моби Дик" на режисьора Диана Добрева. След детайлното описание в началото на видовете китове всичко останало е метафора. И преследването на огромния кит из цялото земно кълбо, както е в романа на Херман Мелвил, и дистанционното навигиране на кораба чрез сънищата на жените на моряците, и името на единствения оцелял от екипажа в битката с огромния бозайник – Ишмиъл, което директно препраща към Библията.

Сцената е нереална и призрачна – героите са облечени в черно, светлината е приглушена. Всичко създава усещането за мит, в който се питаш кое е истина и кое - реалност. Смяната на действието – ту на сцената, ту зад прозрачна завеса, също допълва ефекта. Никога в нищо не може да си сигурен. Не знаеш защо, не знаеш къде, не знаеш кога, нито какво ще последва, преследвайки голямата цел.

В сценария на Александър Секулов капитан Ахав и неговите моряци търсят огромния кит Моби Дик, докато някъде у дома жените им сънуват какво се случва. Съпругите им живеят и с копнежа на мъжете си да победят злото, а в същото време приземяват наратива с въпроси от ежедневието от рода на това колко пари се падат на вдовицата на един от моряците от улова на китове.

В постановката има и български момент – вплетено е стихоторението на Константин Павлов „Интервю в утробата на кита" с алегориите за Господ и дявола, за кита като капан, за липсата на надежда и светъл лъч.

В крайна сметка капитанът успява да настигне огромния бозайник, но дали това ще донесе на него и на екипажа спокойствие и усещане, че са победили, че могат да контролират живота? Отговора дава оцелелият Ишмиъл години по-късно. Китът не е риба, океанът не е вода.