Ден последен.

Обратният път към Германия не заслужава кой знае какво внимание. Някак закономерно, след като в едната посока торнадо пресече пътя ни, връщането премина под знака на проливни дъждове, гръмотевични бури и солидна доза вода, което докара притеснения на Пламен, че чистачките ни ще се откъснат.

Рекордно бързото преминаване през сръбско-унгарската граница влиза в историята на пътуванията ни досега. Последните метри на немска земя за пореден път доказаха, че макар и най-трудна да е първата стъпка на всяко пътуване, след 20 часа шофиране последните не са по-леки. В крайна сметка това няма особено значение когато всичко завършва добре.

Искам да завърша обаче с нещо, с което започна това пътуване вчера и ме трогна до сълзи. Последно зареждане на гориво на българска земя. Бензиностанция някъде в столицата. Плащайки, питаме жената на касата има ли торбичка, а тя казва - Да, но струва 49 стотинки. За един айрян и две вафли не си заслужава да давате пари. Секунда.

Отиде зад щанда за храни и извади руло пластмасови торби. Откъсна ни една, а на въпроса струва ли нещо каза - Разбира се. Усмивка! За който има сърце да го усети, ще ме разбере. За другите - ето такава искам да бъде моята България.

Казват, че животът се случва там, където бие сърцето ти. Моето сякаш остана някъде в България - между бащината къща и майчиното огнище, между разходките на любими места и срещите с любими хора. Ако го намериш - пази го, моля те. Аз ще направя всичко възможно да дойда скоро, за да се почувствам отново жив...

От фейсбук