Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Добре укривани през годините исторически сведения сочат България като първата страна от Източния блок, в която е имало масово и открито изразено недоволство от комунистическата власт след кончината на Сталин.

На 3 май 1953 г. над 5000 тютюноработници в Пловдив предприемат нещо нечувано за онези времена - започват стачка срещу ниските надници и непосилните условия на труд. След неумелата намеса на изпратените специално от София висши партийни функционери недоволството прераства в бунт, който по тяхна заповед е удавен в кръв от побеснели милиционери. Днес със сигурност се знае, че са застреляни намясто поне 9 от участниците в протеста, а стотици са натикани в камионетки и след разпити и мъчения са изпратени в многобройните лагери и затвори из страната. Учудващо е, но въпреки желязната цензура навремето

информация за събитията у нас е изтекла на Запад

Това прави напълно несъстоятелен мита за страната ни като най-верния сателит на Съветския съюз, смятат историци и изследователи.

Подготовката за стачката стартира месец и половина след смъртта на Сталин - на 20 април 1953 г. На тази дата работниците изпращат и писмените си искания до министър-председателя Вълко Червенков и предупреждават, че ако не бъдат изпълнени в началото на май, ще прекратят работа. С това българските тютюнопроизводители изпреварват значително по-известната постсталинистка стачка на берлинските работници, която започва на 16 юни 1953 г. "След смъртта на Сталин България е първата страна в Източна Европа, в която се надига народен протест срещу водената от правителството политика. В Пловдив през май 1953 г. тютюноработници оспориха въвеждането на нови работни норми, които налагат

повече труд без никакво увеличение на заплатите".

В края на 90-те години, когато водех проучванията си за дисертация на тема: "Образът на врага в България 1948-1953", цитираните две изречения, прочетени в "Кратка история на модерна България" на професора в Кембридж Роберт Крамптон, жегнаха любопитството ми на млада изследователка", разказва френската историчка с български корени Мона Фосколо.

УЧЕН: Съпротивата срещу комунизма у нас е подценена, твъди историкът Мона Фосколо.
УЧЕН: Съпротивата срещу комунизма у нас е подценена, твъди историкът Мона Фосколо.

"Както повечето хора на Запад, бях убедена, че след смъртта на Сталин първият народен масов протест в страните на Европа, окупирани от съветската армия, е била стачката на берлинските работници, избухнала на 16 юни 1953 г. и прераснала на 17 юни в бунт, потушен сурово. Впрочем в памет на жертвите е изграден мемориал, изрядно поддържан и до днес в Берлин. Разбрах и, че на 6 юни в Чехословакия военният завод на "Шкода" в град Пилзен също е обявил обща стачка. Като се поразрових за случилото се в Пловдив,

намерих и други потвърждения

за него в изследване на станфорския професор Джон Д. Бел и най-вече на първата страница на британския вестник "Манчестър Гардиан" от 6 юни 1953 г. В тази статия между другото пише следното:

"Според наши сигурни източници миналия месец (май) в Пловдив са се развили бурни антиправителствени демонстрации... Над 5000 тютюноработници са манифестирали из улиците на града с антикомунистически лозунги и плакати... За да усмири стачкуващите, правителството е било принудено да обещае отстъпки и да прати на мястото министъра на индустрията Антон Югов с няколко членове на политбюро, които са били освиркани..." При следващото ми поредно посещение в България потърсих за стачката местни документи, отправих се към Пловдив, за да събера спомени от останали живи съвременници на случилото се, но се сблъсках с тежка колективна амнезия. Като че ли събитието бе потънало в небитието, а за мемориал въобще и дума не е ставало. Върнах се единствено със снимки на полуразрушената сграда на бившата цигарена фабрика.

Не крия, че колкото по-подробно се взирам в близкото минало на България, толкова повече ме озадачава натрапеният тук

мит за липсата

на съпротива на гражданското общество срещу тоталитарната власт

Немалко други потулени до днес примери свидетелстват, че то е давало поводи за уважение. А практиката ме е научила, че с много търпение и малко късмет усилията на изследователя се възнаграждават. И ето, години след като защитих дисертацията си, до мен стигна свидетелството на потърпевш и участник в пловдивската стачка, записано и предадено от пловдивския общественик и бивш народен представител Христо Марков. Днешните протести в България ни връщат към тази историческа тема и правят това свидетелство особено актуално", казва изследователката.

"За това събитие няма да прочетете никъде в официалните хроники и исторически съчинителства, много малко са останали и живите, които помнят пролетните дни на 1953 г. в Пловдив. А настоящите пловдивски краеведи и "местни патриоти" умишлено избягват темата просто защото са си производни на същата БКП, която

удавя стачката в кръв и множество съдебни процеси,

завършили с присъди за Белене, Стара Загора, Скравена, Сливен или Огняново", коментира събитията самият Христо Марков пред "168 часа".

"Историята на протеста научих през зимата на 1990 и 1991 г. от отец Храбър Марков, който тогава оглавяваше униатската църква в Пловдив. По това време течеше стачката срещу второто правителство на Луканов и с него се видяхме на един от митингите. Радваше се като дете, че "правителството е пътник", но държеше да се припомни за "тютюневата стачка" в града през 1953 г., с двама от водачите на която е лежал в Белене и които му разказали в подробности за нея. Водителят на стачката Джевезов ми е роднина по майчина линия - племеник е на моя дядо, а и тя носи същата фамилия. Затова отец Храбър Марков много

ми симпатизираше и ми разказа всички подробности

СВИДЕТЕЛ: Отец Храбър Марков е събрал сведения от водачите на стачката, с които е лежал в Белене.
СВИДЕТЕЛ: Отец Храбър Марков е събрал сведения от водачите на стачката, с които е лежал в Белене.

Тогава успях да ги запиша, после разрових и оскъдните документи и се опитах да допълня фактите. Така установих, че наистина се касае за уникален политически протест."

"Със стачниците са се отнесли по особено жесток начин. Участниците са гонени дословно до девето коляно, а основна роля в репресиите е играл бъдещият свекър на Меглена Кунева Иван Пръмов. На Запад е отразен много силно случаят - огромно количество материали. Защото е бил уникален - първата съпротива срещу режим в Източна Европа след Сталин. Значимостта на събитието е огромна. Дотогава за стачка в социалистическия лагер изобщо не се чувало, а това е потвърден исторически случай", разказва бившият депутат.

Оказва се, че заради оскъдната информация и до днес не е изяснено колко са участниците в протеста.

"Не зная откъде историчката на БКП Искра Баева е черпила сведения, но в една своя книга тя сочи, че в акцията участват около 20 000 работници. Други изследователи подхвърлят за стотици, най-много 3000 протестиращи. Вярно е, че по това време общият брой на работещите в предприятието е 20 000 души, но по мои данни истината за броя на участвалите в протеста е някъде по средата - 7-8 хиляди души и при всички положения над 5000 работници", казва Марков.

"Относно броя на жертвите със стопроцентова сигурност до момента съм установил девет имена, но доста от очевидците на събитията, с които съм разговарял, сочат

много по-голям брой

Днес е много трудно да се намерят достоверни източници, защото за съжаление още веднага след събитията е направено всичко възможно да се покрие истината за тях. Примерно в Държавния архив в Пловдив всички документи, касаещи стачката специално от май 1953 г., в началото на 70-те години са иззети. Изчезнали са и броевете на местните вестници в Пловдив от този период.

Много подробности от онези години обаче са изнесени в чуждата преса, но там също няма точно установен брой на загиналите. Само се споменава, че са между 5 и 10 души", казва Марков.

"Положих много труд да търся документи в местните институции и успях да установя организаторите. Безспорно установих, че членове на стачния комитет са били: Кирил Джавезов, Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Усин Мутов от Устина, Георги Колев-Анархиста от Карлово, Тота от Първенец, Кера Вълева, Станка от Коматево - общо били към двадесетина души, включително трима свещеници - двама православни и един католически, вероятно намерили препитание като работници във фабриката. Сред тях и няколко анархо-комунисти, които вероятно са мислели, че със смъртта на Сталин са си отишли и репресиите."

Причините за протеста са социални. Пловдивските тютюноработници решават да защитят правата си, защото преди 9 септември са имали много по-добри условия на труд, имали са дори почивни станции. И това е логично, тъй като районът е с

много богати

традиции в тютюнопроизводството

След 1878 г. в Пловдив се произвежда рязан тютюн. От края на XIX в. започва пълненето на цигари. Първа е фирмата "Златен лев", която през 1885 г. внася машина за рязане на тютюн. През 1909 г. се създава акционерно дружество "Съединени тютюневи фабрики" или "Картела". След 1922 г. в Пловдив се откриват фабриките "Зора" на Димитър Спасов и "Златен лъв" на братята Тютюнджиян.

По време на войната градът е център на промишленост, която захранва с цигари половин Западна Европа. Откриват се още 3 фабрики в Пловдив: "Родина", "Болярка" и "Изгрев". В града е и производството на най-качествените цигари по онова време с марката "Томасян". Фамилията налага марката с качествена технология за ферментация и за цигарена смеска, с ниски цени на папиросите и достига през 30-те години до 1 милион цигари на смяна.

ПОГРОМ: Съветски танкове потушават бунтовете на работниците в Берлин през юни 1953 г.
ПОГРОМ: Съветски танкове потушават бунтовете на работниците в Берлин през юни 1953 г.

По това време в Стара Загора започва да работи и фабриката "Слънце" на братя Белчеви. В страната най-големите играчи на този пазар са братя Чапрашикови, Палавееви, Добри Кършев, Слав Константинов и, разбира се, магнатът Анжело Куюмджийски - един от най-богатите хора в страната. Всички те имат търговски представителства в Пловдив.

През 1947 г. е приет Закон за учредяване в България на държавен тютюнев монопол и всички складове, съоръжения, машини, инвентар и авоари на 81 чуждестранни и български тютюневи фирми в Пловдив стават "общонародна" собственост, т.е. държавна. Вливат се в пловдивския клон на Държавно предприятие "Тютюнева промишленост" от 1 юни 1947 г.

В производството, ферментацията, обработката, опаковката, експортирането и търговията с тютюн и цигари по това време в Пловдив и околностите му са ангажирани над 30 000 души, предимно от близките села и от градския пролетариат. В пловдивската тютюнева промишленост е подписан един от първите колективни трудови договори.

Има и 3 синдиката:

- необвързания с партии Съюз на съюзите, Свободния общ работнически синдикален съюз (СОРСС) на широките социалисти и Общият работнически синдикален съюз (ОРСС) на тесните социалисти. През 1934 г. е основан и единният Български работнически съюз. Всички те са ликвидирани след 1944 г. и на тяхно място е създаден през март 1945 г. Общ работнически професионален съюз или прословутият ОРПС, който е обявен като поделение на БКП.

Комунистите, които уж са се борили за "благото и добруването" на работническата класа, ликвидират всякакви привилегии за тютюноработниците, конфискуват почивните станции, избиват или пращат в лагери собствениците, технолозите и търговските представители на старите фабрики, защото били снабдявали с цигари фашистка Германия, разказва Марков.

Отиват в историята "Томасян", "Златен лъв", "Зора", "Тютюнджиян". Сменени са имената на фабрики и складове. Вследствие на разгрома на този клон от промишлеността около 1950 г. вече има остър недостиг на работна ръка в определени периоди на годината.

Нещо повече. Новите директори решават, че работата е сезонна - от късна есен до пролетта, и така оставят по половин година работниците без никакво препитание. Заплащането е в пъти по-ниско от това преди 1944 г., а след паричната реформа от началото на 50-те години нещата стават още по-тегави. В същото време се изпълнява "вторият петгодишен народостопански план", който изисква и съответните дажби или наряди в натура.

Затова работниците решават да стачкуват с искане за целогодишна заетост. Добавят и искане да се възстановят бонусите, които са ползвали преди национализацията. На 20 април пишат исканията си и ги пращат на министър-председателя Вълко Червенков, като изрично подчертават, че в началото на май ще напуснат работа и ще протестират.