Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Защо премиерът е пак генерал, а министърът на културата - още не?

И защо властта се срамува да си облече униформите

Нахлуването на генералите в политиката е ясно знамение за една държава, която се прави на демокрация. Нямам предвид конкретно новия служебен премиер, а цялата мода на късния преход.

И довчера ни ръководеше лампазно трио: президент генерал, премиер генерал и началник на коронавирусния щаб – пак генерал, макар и лекар. Лекар, но генерал. Като минава на визитация във Военната болница, дали пациентите скачат от леглата и застават мирно?

Майтапя се, разбира се. Сигурен съм, че не е такъв генерал. И ако с журналята се държеше като старшината с новобранци, то бе само за да зарадва телезрителите.

По своята природа

генералът е антипод на цивилния политик

Генералът очаква безусловно подчинение от всички под него, докато политикът е принуден да се подмазва на всеки срещнат. На колегите депутати също трябва да прави мили очи, защото може да му скроят шапка още на първия пленум.

Генералът е длъжен да държи на думата си, докато за политика това е противопоказно. Още Макиавели във "Владетелят" пише, че един държавник по принцип не трябва да си изпълнява обещанията, за да не постави в опасност държавата. Платон и Аристотел явно не разбират тази необходимост, защото наричат политиците "демагози". Ако не са демагози, как да са политици?

Генералът обещава много малко, но често го изпълнява. Политикът обещава всичко на света, но не изпълнява почти нищо. В крайна сметка и двамата еднакво не глезят народа, но в първия случай народът се радва и на малкото, а във втория си остава незадоволен, обиден и дори мърмори за военен преврат.

Генералът и политикът са като два полюса, защото са продукт на принципно различни информационни системи. В армията имаме

йерархично подчинение, при което и акълът, и заповедите се спускат от горе надолу

От долу нагоре почти нищо не се качва. Подчиненият може само да каже "Тъй вярно!" В редки случаи, ако много държи да спори, трябва да започне с: "Разрешете да доложа!". И ако генералът не разреши, козирува (само ако е с фуражка), прави кръгом и хуква да си лъска пушката.

Впрочем това е моето впечатление отпреди половин век, нищо чудно днес армията да е реформирана. Днес се внедрява американският опит, а там се козирува и на гола глава.

И обратното, при демокрацията и властта, и акълът на теория вървят от долу нагоре. Народът е суверен на теория, а политикът изпълнява неговата воля. На теория. Представете си какво ще стане, ако отиде на среща с избирателите и се провикне: "Мирррно! Ти там с шарената риза, я си закопчай яката! И защо не си се избръснал?". Много скоро такъв няма да е политик. Ето защо в нормалните демокрации генералите рядко стават президенти или премиери.

Е, биват и изключения

– например Айзенхауер в САЩ или Дьо Гол във Франция. В първия случай Айк беше рекламното лице на Втората световна война, народен герой, нямаше как да не отвее своя противник - цивилния Адлай Стивънсън. Предишните генерали на президентския пост в САЩ са Джордж Вашингтон и Юлисис Грант – и двамата триумфални пълководци. Все пак трима от 46 не е никак много, особено като се има предвид, че Съединените щати не спират да воюват.

При Дьо Гол случаят е по-поучителен

Първия път става премиер като генерал-освободител. През 1958 г. е изгнаник в имението си, но Франция е в полуразпад и на прага на гражданска война. Парламентът дълго се гърчи безпомощен, докато накрая вдига ръце и кани своя национален герой пак да го спасява. Той обаче иска извънредни пълномощия и ги получава. И първата му работа е да направи референдум за нова конституция, както и да смени провалената партийно-листова избирателна система с

мажоритарна

в 2 тура. С това Франция започва да се обединява и успокоява. В България също видяхме гърчовете на безпомощен парламент, но нямаме Дьо Гол. Днешните ни генерали никога не са ни освобождавали. Ако са под 60-годишни, едва ли имат опит в сериозни маневри. По-старите са учили в СССР, а после са се отучвали в САЩ, поради което ги подозират от две посолства. На практика днешният наш генерал е дипломат с пагони, но пък това го прави много по-адаптивен от Дьо Гол.

От друга страна, българският генерал едва ли има лошите навици на генерал Пиночет в Чили, генералисимус Франко в Испания, да не говорим за генералисимус Сталин, бащата на народите. Що е диктатор в южното полукълбо – все е генерал, но от съвсем друга порода.

Българският генерал е маринован в натовски и европейски ценности и отдавна не мечтае да си напои коня в Бяло море. Затова тази част от електората, която мечтае за здрава ръка, може пак да остане разочарован.

Защо обаче електоратът иска здрава ръка? От няколко години високите пагони са любимци на нашите партии за президенти и вицепрезиденти, водачи на листи. Всичко това не е случайно, минало е през допитвания и фокус групи. Явно пагонът помага. Неслучайно Бойко Борисов се въоръжи за политическа кариера, като стана генерал-майор, а после и генерал-лейтенант. След това девоенизира цялото МВР, за да не бълва още генерали подире му.

Но ако Радев държи на втория мандат, време е да си присвои званието маршал.

Като се замисля,

май само постът омбудсман не е генералски

Пардон, и министърът на културата не е слагал лампази, но никога не е късно. Сега се сещам, че през 60-те години един генерал беше зам.-министър на културата и шеф на Народната опера, но другарят Живков се беше разпоредил да не го пускат да пее на сцената.

Модата на генералите показва, че демокрацията ни нещо куца. А куца, защото нещо ? липсва. Няма смисъл да пиша какво ? липсва, читателят на "Часовете" отдавна го знае. Не го знаят само генералите. Защо ли? Защото не съм се сетил да си започвам статиите с "Разрешете да доложа".