Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

“На малките им липсваше кислород, дробовете им бяха задръстени с прах, който вероятно съдържаше радиационни частици”, спомня си д-р Алла Шапиро

“Криеха какво се е случило, нямахме лекарства, забраниха ни да четем медицински книги”, казва още педиатърката

Разплакани родители, пищящи деца, уплашени, стресирани и неподготвени лекари. Това си спомня д-р Алла Шапиро - една от първите лекарки, които на 26 април 1986 г. посрещат пострадали от експлозията в Чернобил. Педиатърката, която тогава е 32-годишна, до днес не може да забрави стотиците малчугани, които пристигат в хематологията в Детската болница в Киев. 35 години след ядрената катастрофа тя все още помни страха в очите на колегите си. Те приемат пострадалите без необходимите медикаменти и препарати. Нямат предпазно облекло, нито информация какво точно се е случило и как трябва да реагират, за да помогнат на пациентите. Налага им се да импровизират, за да спасят колкото се може повече животи.

Шапиро сънува тази картина почти всяка вечер. Всеки път се пита дали не е могла да помогне на повече хора и как се чувстват днес момичетата и момчетата, които е носила с голи ръце до болничните стаи. Въпреки че вече е пенсионирана, сега е консултант и член на международна фармацевтична компания, разработваща ново лекарство, което осигурява защита срещу високи дози радиация.

Заедно с това решава, че може да направи още нещо, за да е полезна за бъдещите поколения. Вече 66-годишна, тя описва своите спомени от “фронта” в книга, разкриваща целия ужас оттогава. Нарича мемоарите си "Доктор на повикване: Отговорник в Чернобил, еврейски бежанец, радиационен експерт" (Doctor on Call: Chernobyl Responder, Jewish Refugee, Radiation Expert). Според нея мълчанието на властите е било наистина фатално.

"Виждахме децата, които пристигат в паника и сълзи - разказва Шапиро пред медии. - Беше стресиращо и за нас, но тогава се стегнахме въпреки притеснението, защото трябваше да направим това, за което сме там. Лошото беше, че нямахме никакви познания или обучение за това какво е радиация. Благодарение на медицинския ни опит направихме каквото можахме. Опитахме се да утешим малките. Много по-късно научихме какво е психологическото въздействие върху тях. Разказвахме им забавни истории и ги прегръщахме, което работеше доста добре. Тогава виждахме с какво се сблъскваме. Децата кашляха, а ние не знаехме защо. В педиатрията, ако пациентът има кашлица, най-вероятно ще последва треска, но не и в този случай. Скоро разбрахме, че кашлицата не е свързана с никакъв вирус или инфекция, както мислехме. Това беше така, защото на децата им липсваше кислород, а дробовете им бяха запушени с прах, който вероятно съдържаше радиационни частици."

Шапиро си спомня, че автобусите с момичета и момчета пристигали постоянно. Малките и родителите им разказвали, че са чакали навън часове, докато бъдат извозени до болницата.

"Бяха направени много грешки, но една от най-големите беше липсата на знания и разбиране, заради което децата бяха оставени навън да дишат този радиоактивен въздух - спомня си тя. - Така започнахме да им подаваме кислород. Тъй като нямахме достатъчно за всички, направихме палатки от чаршафи, изпомпвахме кислород и карахме децата да седят вътре в палатките."

Последиците от катастрофата в Чернобилската АЕЦ са ужасяващи.
Последиците от катастрофата в Чернобилската АЕЦ са ужасяващи.

Голямата грешка според лекарката е мълчанието от страна на властта.

"Информацията идваше или от държавни служители, или чрез слухове - разказва педиатърката. - Много хора, по-специално лекари, които все пак имат колеги на различни места, споделяха помежду си. Така например мой близък приятел, на когото му звъннаха да отиде спешно на работа, за да измерва с устройство нивата на радиация в чешмяната вода, ми се обади, за да ми каже да не използвам чешмяна вода и дори да не си мия зъбите с нея. Беше споделил това само с най-близките си, тъй като не му беше позволено да казва на никого. Аз от своя страна го казах на приятели и колеги. Така се разпространяваше информацията въпреки предупрежденията, че всеки разпространител може да загуби работата си."

Шапиро си спомня ясно, че правителството забранило на нея и колегите й дори да търсят елемeнтарни насоки от медицински книги и списания за това как да лекуват облъчените. Всички материали, съдържащи думата "радиация", били изтеглени от рафтовете на главната медицинска библиотека в Киев. Властите смятали, че по-малкото знания ще доведат до по-малко паника.

Близостта с пострадали, за съжаление, дава отражение и при нея. Тя е сред диагностицираните и лекувани от рак на дебелото черво. За радост обаче, днес вече няма и помен от болестта.

"Направих генетичен тест и той беше отрицателен - казва тя. - В моя случай най-силното предположение, базирано на медицинската литература и данни, е, че той бе причинен от излагане на радиация. Според литературата няма съмнение, че поради повишена честота се получава рак на дебелото черво.

Четири региона в Украйна, които бяха най-засегнати от радиация, бяха анализирани заради наличието на рак на дебелото черво, стомаха и други видове тумори. Оказа се, че Киев, където живеех, е с най-висок процент на заболели от рак на дебелото черво."

Според нея все още не може да се каже какви точно са последиците в резултат на аварията.

"Ракът на щитовидната жлеза е статистически драстично увеличен при жените и особено при децата - обяснява специалистката. - Това е един от най-честите късни ефекти на радиацията, но отново е спорно. Все още няма консенсус например за това дали децата, които са били вътреутробни по това време, са имали разлики в коефициента на интелигентност. Няма конкретика и относно левкемията при децата. Има обаче категорично мнение за по-високите нива на левкемия, както и на рака на гърдата, особено при хората, докарани от целия Съветски съюз, за да участват в почистването след бедствието. Сред тези, които живеят в Киев, и особено при мъжете, забелязахме повишен процент на заболели от рак на пикочния мехур."

Шапиро не може да каже кога точно е започнала появата на болестта.

"През първите няколко години нямаше изразена симптоматика, но след 6-8 г. ракът на щитовидната жлеза започна да се увеличава - казва тя. - Това беше първият вид тумор, чието увеличение бе драстично.

Той достигна своя връх около 15 години след бедствието. Последните данни са от 2017 г. и все още са високи."

Според нея властите не са обърнали внимание и на психологичното въздействие върху хората след случилото се.

"Първият път, когато чух да се говори за това, беше през 2005 г., когато Световната здравна организация проведе голяма среща и беше казано, че Чернобилската катастрофа е отприщила най-лошия ПТСР - посттравматично стресово разстройство, някога, а също и че дългосрочните ефекти могат да продължат вечно - обяснява Шапиро. - Хората започнаха да обръщат внимание на този феномен много късно."

Лекарката е сигурна, че днес в подобна ситуация властите и в САЩ, където тя живее и работи, ще бъдат много по-подготвени да реагират адекватно.

"Всичко ще се върши по много по-добър начин, отколкото преди 30 години - казва тя. - Вече имаме много повече знания какво трябва да се направи. Провеждаме редовни упражнения. Разработват се медицински мерки за противодействие, предназначени за Стратегическия национален запас. Имаме много запаси от калиев йодид, който служи за защита на щитовидната жлеза от радиация, както и други лекарства, които ще бъдат достъпни за всички."

Преди години обаче ситуацията е била по-различна.

"Съединените щати също не биха се справили по-добре по отношение на знания, обучение и образование - спомня си педиатърката. - Радиацията от атомна електроцентрала или бомба като тази, която използват терористите, причинява най-вече паника или физическо нараняване. Няма безупречно ръководство за оцеляване в ядрена война или пандемия."

Въпреки че са минали 35 години от трагедията, на почти всички международни конференции на д-р Шапиро й задават един и същи въпрос: “За какво най-малко бяха подготвени специалистите, които се бореха с последствията от Чернобил?"

"Моят отговор никога няма да се промени, защото винаги казвам: За всичко. Моят първи опит от ядрена експлозия, толкова безпрецедентна във всяко отношение, ме убеди, че никога не можем да сме напълно готови за ядрени бедствия и техните последици. През 1986 г. никой не знаеше какво да очаква или как да се справи с тежестта и степента на щетите."

Д-р Шапиро посвещава 20 години от кариерата си, работейки в Американската администрация по храните и лекарствата, като медицински служител в щаба за борба с тероризма и извънредни ситуации.

"Със страст, родена от сърцераздирателни преживявания, приложих наученото от катастрофата в Чернобил към работата си по разработване на медицински мерки за борба с излагането на радиация - казва днес тя. - Тридесет и пет години по-късно моите рани в Чернобил, видими и невидими, все още са ярки. Моят собствен живот е разделен завинаги на преди и след Чернобил."

По повод на годишнината от трагедията освен книгата на лекарката бе публикувано и ново проучване в списание Science. Според него децата, чиито родители са били изложени на радиация след ядрената катастрофа, нямат мутации над нормата. Изследователите съобщиха и за "липсата на трансгенерационни ефекти" на радиационното излагане от взрива. Екипът, воден от Мередит Йейгър, е провел изследване на геноми на малчугани, родени между 1987 и 2002 г., и на заченати след инцидента. Специалистите не са открили нарастване на нови генетични мутации при тях. Проучването показва, че излагането на йонизиращо лъчение е имало минимално въздействие върху здравето на следващото поколение.

"Считаме тези резултати за много успокояващи и за хората, преживели инцидента във Фукушима през 2011 г.", каза пред медии Стивън Чанок, директор на Отдела за епидемиология и генетика в Мериленд. Според него радиационните дози в Япония са били по-ниски от тези в Чернобил.