Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Таврийци, ако дойде Сталин, хващаме се за ръце и се хвърляме в Черно море

Едва оцелели от репресиите му и от гладомора му, те се връщат в България, но Червената армия ги депортира обратно в СССР

За да прехвърли българите и да ги спаси от тези нечовешки условия, при които са поставени в тежките зимни месеци, Л. Кузупов се среща с германския комендант на гр. Тираспол и му дава обещание, ако му съдейства, да получи български ордени.

Както отбелязва в спомените си, това е трик, който е прилагал още през Първата световна война в Македония, понеже знае, че германците са големи любители на ордени. "Това мое хрумване подейства чудотворно", отбелязва Л. Кузупов.

Германската комендатура осигурява на бежанците храни (ориз, захар, мазнини и други продукти) и даже обещава специална влакова композиция от 30 вагона за извозване до България.

М. Хаджийски остава в Одеса, където работи по снабдяване на българите там с открити листове.

Тук, в Одеския район, по това време са живели над 25 000 българи. За тях обаче няма разрешение за преселение. Такива са инструкциите на МВнР от София, с които М. Хаджийски трябва да се съобразява. На одеските българи е отказано преселение въпреки желанието на мнозинството от тях

да се върнат в Родината

Изключение М. Хаджийски прави за единици от тях, които поради различни причини не могат да живеят повече под съветския режим.

В крайна сметка около 500 български бежанци от Таврия и Южна Русия се концентрират в гр. Одеса. Решено е те заедно с част от хората от Паркани да бъдат качени на подготвяната влакова композиция. Първи са се натоварили на него бежанците в Одеса.

Л. Кузупов разказва какво се случва по-късно с преселниците от Паркани: "Най-после съобщиха, че влакът е тръгнал от Одеса. Натоварихме

жените и децата

на каруци

и ги откарахме на гара Тираспол. Чакахме цял ден, но влакът не дойде. Върнахме ги пак в Паркани. На сутринта пак ги откарахме и пак ги върнахме. Казаха, че товаренето ще стане на гара Паркани.

Едва на третия ден влакът пристигна с голямо закъснение. Тия, които щяха да се товарят, трябваше да бъдат проверени по списъците.

Оказа се, че много от тях ги няма (близките им не ги бяха пуснали), а имаше и такива, които не фигурираха в списъците. Голяма разправия, но най-после ги заведоха на перона да чакат влака. Влакът пристигна, но за моя изненада бе препълнен с пътуващи от Одеса наши бежанци. Много от тях се бяха настанили комфортно и нашироко: инсталирали в товарните вагони легла, печки и пр. и носеха много багаж. Изглежда, че Хаджийски бе уговорил с някои от изселващите се да си пренесат повече багаж. Вагоните се оказаха затворени отвътре. Нямаше много време - влакът трябваше да тръгва, а хората останаха на перона. Тръгнах от вагон на вагон, яростно затропах по вратите и принудих намиращите се вътре бежанци да отворят. И във всеки вагон наблъсках по още двайсетина от моите "бежанци".

За повечето от бежанците от Паркани е намерен друг изход. За тях е решено

да потеглят самостоятелно

по шосетата със своя конвой от каруци и коне, с които са разполагали.

През ноември 1943 г. в България пристигат първите таврийски заселници. Това са 47 семейства от село Инзово. За тяхното преселение има разрешение от българското дипломатическо представителство в Букурещ.

По-голяма част от тези семейства са насочени към Добричка област. На 20 декември 1943 г. те пристигат в град Добрич, където са тържествено посрещнати. Осигурена им е специална вечеря от добричкото гражданство.

После заминават за мястото за своето преселение - село Германци (днес Добрево), Овчаровска община. Насочват ги неслучайно към това селище. До 1938 - 1939 г. в района на село Германци (днес Добрево) са живеели хора с германски произход, преселници в България, изселили се в Германия по призива на Хитлер преди началото на Втората световна война. След напускането им имотите на бившите жители на селото са били одържавени. Затова те са преотстъпени безвъзмездно на върналите се в родината българи. Така таврийци от Инзово заживяват в бившите германски къщи. Всички настанени в Германци семейства са от Инзово, начело с бившия му кмет Петър Милчев, подписал молбата до цар Борис III от 20 април 1942 г. Тук бившите инзовци, сред които има земеделци, но също учители, лекари, инженери, заживяват мирно и тихо съвместно със

старите български жители на селото

За тези инзовци, заселили се в Германци (Добрево), Йордан Боев, жител на селото, роден през 1932 г., разказва пред автора на книгата "Българи в Таврия и таврийци в България" Атанас Марков следното: "Да, помня ги. Тогава 1943 - 1945 г. бях малко момче, 10 - 12-годишен. Имах две по-големи сестри, момичета, другаруваха (момуваха) с момичета таврийчета, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седенки и др. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи както нас." Депортацията на таврийските българи от България в СССР започва през 1945 г.

"Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин,

за нас, таврийците, няма да има живот Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!"Това са думи на таврийски българин към свой български съсед от село Росица, Добричко.

"Нашият престой в България продължи до март 1945-а, когато по нареждане на СССР ни изселиха под конвой от България", пише Владимир Костов, роден през 1935 г. в совхоз "Пески", Донецка област, Украйна.

Как през 1943 г. българският народ спаси българските евреи, но през 1945 г. не можа да помогна на таврийските българи, а беше позволено да бъдат арестувани, избивани и отвеждани насилствено, като животни, обратно в СССР?

Ето какво пише по този въпрос историкът Янко Гочев: "Една от най-големите трагедии в най-новата българска история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г. Устояли на опитите за насилствено русифициране, оцелели след колективизацията, разкулачването и "Гладомора", преживели сталинския "Голям терор", таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейния край,

обявени за “изменници и предатели”,

стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им депортиране към СССР. Репатрирани или депортирани са таврийските българи? Депортациите грубо погазват и правата на народите в СССР. Цели 7 народа са били лишени вследствие на депортациите от своята автономия - немци, карачаевци, калмики, чеченци, ингуши, балкарци и кримски татари.

Българите в СССР също са били обект на мащабни сталински репресии, в това число и депортации - факт, който отсъства в днешните български учебници по история, и който българските казионни историци въобще не изследват!

Типичен пример е съдбата на кримските българи, които през лятото на 1944 г. по предложение на Лаврентий Берия и по заповед на Йосиф Сталин са депортирани в Сибир и Казахстан. Обвинени са напълно неоснователно, че са "предатели" и са помагали на германците, защото България била съюзник на Третия райх във войната. Най-често под репатриране се разбират случаите, при които някой емигрант е връщан обратно в родината си.

Депортацията се определя като принудително изгонване с наказателна цел от страната на лица от постоянното им местожителство или на

нежелани чужденци, признати за нарушители на законовия и административния ред на съответната държава.

Таврийските българи са репатрирани доброволно в България до 9 септември 1944 г. и депортирани насила в СССР след 9 септември 1944 г.

Събитието от българската история, което задейства веригата от процеси, довели до депортирането на таврийските българи, е превратът на 9 септември 1944 г.

Създалата се в България обстановка след 9 септември 1944 г. и окупацията й от съветските войски предвещават неблагоприятни перспективи пред таврийските българи.

Първата жертва на новата политическа конюнктура е водачът на таврийските българи Мишо Хаджийски. Превратът на 9 септември 1944 г. го заварва в Белоградчик.

Сключва брак със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева. Дните на радост и надежда са помрачени от преврата на 9 септември 1944 г.

В живота му настъпва трагичен обрат. М. Хаджийски е силно обезпокоен от развоя на събитията. По радиото на 9 септември 1944 г. чува вестта за преврата в София и създаването на новото правителство на Отечествения фронт начело с Кимон Георгиев.

Имената на министрите не му говорят нищо, но при регентите е друго. Познава един от тях - комуниста Тодор Павлов. Някога в Киев той се е срещал с него, когато Павлов е преподавал марксистка философия. Когато по радиото е съобщено, че Т. Павлов става един от регентите на малолетния български цар Симеон II, М. Хаджийски му изпраща поздравителна телеграма. Прави го искрено с добри намерения, с наивната вяра, че комунистът философ не ще допусне ексцесии и изстъпления. Т. Павлов му благодари.

М. Хаджийски се надява, че е забравен от съветските

тайни служби,

но това са измамни надежди. Отива на организираната среща на 26 септември 1944 г. в София без никакви притеснения. Той е нетърпелив да разговаря с връстника и колегата си Константин Симонов, който е известен съветски писател. Изненадващо, когато влиза във Военния клуб, М. Хаджийски е арестуван от съветските органи, които го предават на българските "народни милиционери". В ареста М. Хаджийски престоява 52 дни от 26 септември до 16 ноември 1944 г. Този период е документиран точно в служебната бележка, издадена от Дирекция на народната милиция, запазена и до днес. В Дирекцията на милицията е подложен на разпити и жестоки изтезания. М. Хаджийски има много големи "вини" пред съветския окупатор. И тук не става дума само за организираното от него преселение, в което той активно участва. Проблем е и това, което М. Хаджийски създава като творчество. Непростимо за съветските болшевики е изнесеното от него в книгата му "Българи в Таврия". Там М. Хаджийски открито описва престъпленията на болшевиките

спрямо българите в Таврия и Украйна, две от които са най-големи - разкулачването по време на насилствената колективизация през 1929 - 1930 г. и изкуствено предизвикания от Москва масов глад (гладомор), довел до милиони жертви през 1933 г.

М. Хаджийски прави забележителни прозрения за вековната антибългарска насоченост на руската политика, общовалидни и до днес. Така в "Българи в Таврия" той изрично отбелязва: Руските правителства, независимо какви бяха, винаги имаха един стремеж - да ни порусят.

С други думи, М. Хаджийски достига до заключението, че асимилацията на българите е била неизменна цел на всички руски власти. Извод, който впрочем правят и великите наши възрожденски водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Захарий Стоянов.Затова М. Хаджийски трябва да заплати с живота си за своята откровеност като водач на таврийските българи и изследовател на тяхната история и съдба.

Важно е да се посочи отношението на колегите му към него по време на престоя в следствения арест. Писатели комунисти като Крум Кюлявков, Людмил Стоянов и регента Тодор Павлов, които познават творчеството му, не се застъпват за него. На 16 ноември 1944 г. М. Хаджийски е освободен временно. Дават му отсрочка да осмисли поведението си, т.е. да се "поправи." Той се връща в Белоградчик при съпругата си. Не смее обаче да говори за

престоя си в подземията

на "народната милиция". Само пред майката на кума си Иван Обрешков описва жестоките мъчения, които е изтърпял.

Сутринта на 7 декември 1944 г. трима милиционери, въоръжени с шмайзери, чукат на вратата на квартирата, в която е младото семейство.

М. Хаджийски вече е решил съдбата си. Сломен от изтезанията и знаейки какво го очаква, се самоубива с пистолет. Така талантливият българин и поет от Таврия става жертва на терористичния комунизъм. Мишо Хаджийски - българският патриот от Таврия, когото комунистите арестуваха, изтезаваха, сломиха и убиха.