Пролетта е времето на гнездата и на птиците. Те снасят и излюпват всяка година своето потомство, потраквайки с клюн. Понякога имат повече от едно дете-пиле. Същината е, че всяко расте и се опитва да направи място за себе си, за да дойде деня в който да полети. И ние и птиците не сме винаги алтруисти, в желанието си да пораснем, да заемем онзи обем, който смятаме, че ни се полага, да избутаме другите, ако трябва извън гнездото и да отворим жаден клюн. Ние всички искаме да заемем цялото пространство и то да бъде наше. Но след като излетим с тържествуващ поглед и полетим позволеното ни време из него, идва ред на следващите. А ние забиваме последен жаден клюн край някоя бара, защото времето си е изтекло. От гледна точка на Пространството, ние сме нарастващи и свиващи се обеми, които са обречени неизбежно да се върнат до безкрайно малката точка, която е началото на нашето излюпване. В някакъв смисъл, ние сме временни наематели на гнезда, територии и пространства; въоръжени сме с големи пера и с неутолим стремеж към разперване, но сме обуздавани от неизбежността на Времето и от мистичната склонност на Пространството да поддава и след това да заема и запълва празнината. В това сякаш има някаква трудна за проумяване справедливост.