100-ГОДИШНАТА МАМА САРА, КОЯТО НЕ СКОЧИ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА

Повод да стана свидетел на поредица от много интересни и запомнящи се случки в африканската държава Кения, бе среща с една баба, на която всички и викаха-Мама Сара.

Тази "баба-мама", беше бабата на – Барак Обама.

Преди качването ни в самолета Истанбул - Найроби, стана „напечено”, разгоря се лека словесна битка, с елементи на резки движения между граничния контрол и националния отбор по баскетбол на Кения. Спортистите носеха огромна бутилка уиски, която упорстваха да внесат в самолета, а летищните власти – да я оставят на масичка, редом с други съмнителни течности. С неочакван тактически ход и комбинативна игра, кенийците взеха победата над турският отбор...и оставиха с тържествуващи усмивки празната бутилка на въпросната маса.

При излитането на самолета всички бяха трезвени, дори и пилота. Но няколко минути по късно, алкохола "взе думата". От задните редове на самолета изскочи зачервен от пиенето чернокож (дано да успеете да си го преставите) и застана на 3–4-ти ред с гръб към пилотската кабина и с лице към пасажерите. Залитайки, той дръпна една 45-секундна реч за робовладелчеството. Според теорията му, всички бели пасажери в самолета, бяха преки виновници за тормоза на колонизаторите над дедите на спортиста. За щастие, или нещастие, (аз исках да да го оставят да се изкаже) внезапният бунт бе потушен от негов съотборник и стюардесата.

Въздействието на алкохола имаше оше едно проявление малко преди да кацнем. Националите запяха с пълно гърло, песента от известния анимационен филм „Крал Лъв” – Hakuna Matata.Самолетът започна да захожда за кацане в 4-милионната столица Найроби.

След няколко часа полет с един раздрънкан малък самолет кацнахме в град Кисуму. Посрещна ни 35-градусова жега и приветлив дебеличък черен мъж на име Бени. Бени подкара към хотела, който според него беше най-луксозният и безопасен в града. Сградата, строена през шейсетте в бляскав колониален стил, днес съвсем се бе предала. Единственото полезно нещо в нея бяха огромните муселинови завеси, предпазващи от комари, и четирите вентилатора, които бавно се разхождаха по тавана.

На сутринта с лека тревога установих, че съм нахапан на няколко места въпреки мерките за сигурност. Цяла сутрин си мислех, колко ли гадно се умира от малария. Bях сигурен, че съм нажилен точно от "лошите" и това е края.

Умирал съм от какво ли не в тоя живот, но досега никога на сериозно.

Срещата с Мама Сара (така наричат бабата на Обама) мина съвсем гладко, както и пътуването ни дотам. Имаше проблем в началото с охраната, която пазеше къщата, но тя бе преодоляна лесно, след отваряне на багажника на джипа, от който извадихме петлитрова кутия олио, няколко пакета брашно и чувалче захар.

Бяхме подготвени предварително от нашия водач, че ако отидем с празни ръце, няма да влезем по никакъв начин. Тя първоначално се държеше строго, но след няколко минути се оживи и започна да ръкомаха, сочейки ни гробовете на дядото и на бащата на американския президент. Седяхме на двора, а тя през цялото време стискаше тайно малко найлоново пликче, пълно с някакви шарени кутийки.

Оказа се, че е болна от малария и се налага да пие лекарства всеки ден. (веднага си се представих с шарените кутийки с лекарсва в самолета за България). До нея прав, стоеше недоволен от живота преводач. От устата му се подаваха няколко зелени листа Кат, които се опитваше да сдъвче.

Това продължи от началото на интервюто, точно до края му. Заради което нито бабата разбираше какво я питаме, нито ние, какво е отговорила. Като си тръгвахме, преводача се изплю на страни, показа ни зъбите си, (което май беше усмивка) и каза на разбираем английски "благодаря и пак заповядайте". Снимахме се с Мама Сара и си тръгнахме.

На излизане срещнахме следващата група журналисти, които се прокрадваха между дърветата с неуверена походка и плахи погледи, стиснали по едно чувалче захар под мишница.

По пътя спряхме в училището на края на селото. Името му, разбира се, бе „Сенатор Обама”. В кабинета на директорката от всяка стена ни гледаше пак той. Показаха ни класна стая, където в момента течаха занятия. Помещението бе без прозорци и врати, вятърът и птиците свободно преминаваха през и над главите на учениците. Още в началото на снимките се разрази такъв бурен интерес, че се наложи да напуснем набързо. Селото наброяваше около петдесет къщи, построени от тухли, кал и дървен материал.

Останалите постройки бяха колиби и навеси, в които също живееха хора. След малко пристигнахме пред Хотел Амбасадор. Това беше надписа над вратата на една барака, също толкова долнопробна като колибите, само че сглобена от ламарини. Влязохме в "хотела" да разгледаме – посрещнаха ни две дървени маси, покрити обилно с мухи, няколко дебели тъмнокожи жени и тенджера димяща манджа. Благодарихме и си тръгнахме.

Никой не ни предложи да останем – явно имахме неблагонадежден вид. Бени, смеейки се на недоумението ни, разясни в колата, че това са публични домове за местните. (по официални данни болните от СПИН в страната са 65%, а неофициално – около 80%).

Мама Сара почина преди няколко дни на 101 години.

От фейсбук