Добре е от време на време да си напомняме, че хората не са равни.

Демократичните избори, плоският данък и най-вече социалните мрежи създават нелепата илюзия за равенство, но равенство не може и не бива да има.

Учителят, който е отворил съзнанието на стотици деца към света на науката, не може да бъде равен на безработния мързеливец, който харчи спестяванията на родителите си.

Братята, построили университет, не може да бъдат равни на братята, които са ограбвали, рекетирали и изнасилвали.

Убиецът на Джон Ленън не може да бъде равен на Джон Ленън.

Дори пред смъртта не сме равни – някои са помнени столетия след смъртта си, а други са забравени още докато ковчегът се спуска в земята.

Смешни са напъните да си равен на хора, които многократно те превъзхождат по качества и обществен принос. Навремето в Мюзик Айдъл се яви едно момче, не му помня името, което твърдеше, че е най-великият, най-талантливият и най-големият. Имаше нелош глас, беше постоянно пиян и се заяждаше с журито. Не знам какво стана с тоя човек, но очевидно не се превърна в най-велик, най-талантлив и най-голям. Освен може би в кръчмата.

Това е положението.

Някои хора заслужават уважение, а други – не.

А битката за уважение се води всеки ден.

Другото са празни приказки.

*От фейсбук