Kоледа на 2020 г. е особена. Няма я обичайната празнична атмосфера. Светът се е свил в прегръдката на ограниченията, наложени заради смъртоносна и острозаразна болест. Вероятно в такива ненормални условия обаче празникът ще бъде по-истински, защото хората ще го прекарат в тесен семеен кръг. В очакване за идване на по-добри дни по-осезаемо трябва да бъде и духовното съдържание на Рождество като християнски празник, посветен на Спасителя.
Още повече че според съвременни оценки Исус Христос е личността, оказала най-голямо влияние в човешката история, а по думите на Уилям Гладстон той е и
“централната надежда на човечеството”
В тези дни дори и тези, които не са вярващи, подобно на рационалиста сред апостолите - Тома, ще се попитат дали евангелският разказ отговаря на действителни събития.

Всъщност едва ли има по-добре описани събития и личности от този период от древността. Евангелията и другите книги от Новия завет, църковната традиция, както и произведенията на известни историци от епохата, които сами по себе си са доказани като точни, свидетелстват достатъчно подробно за появата на богочовека. Всички уважавани учени от древността също са съгласни, че Исус е съществувал.
Не само четиримата евангелисти, но и известни древни историци като Тацит, Йосиф Флавий, Светоний, Плиний Млади, Целс и др. са оставили свидетелства за живота и делото му, както и за пътя на последователите му.
Затова е парадоксално, че за разлика от която и да е друга личност в историята през последните 200 години само на Исус задълго е
била отказвана достоверност
въпреки преките доказателства.
Обикновено се приема, че от XVIII век насам се правят три научни търсения за историческия Исус. Всяко от тях е с много различни характеристики и въз основа на различни критерии за изследване. Тази неразбория впоследствие с право е критикувана.
В началото особен тласък дават антиклерикалните настроения като следствие най-вече на Френската революция. Именно те за първи път водят до съмнения в източниците за живота на Исус.
"Първото търсене" е най-продължително и обхваща повече от 100 години. То се свързва с така наречения висш критицизъм на Библията, започнал да действа сериозно в края на ХVIII и през целия ХIХ век. С него се заемат мислители и философи, така наречените
екзегети, или тълкуватели
на свещените писания.
Интересното е че "научната" критика на Библията тръгва далеч преди развитието на археологията. Важно е също така да се отбележи, че по онова време самата библеистика не е много напреднала и най-старите известни копия на текстове от Светото писание в Европа датират от 12-и век.
На практика
първото издирване
е съсредоточено върху намирането на доводи срещу достоверността на Светото писание и оттам отричане на Исус Христос като реална историческа личност. Опирайки се на "критиката на чистия разум" и на емпиризма, представителите на митологическата школа в религията довеждат до абсурд всички предходни съчинения по темата.

Те изтъкват, че в образа на Спасителя и другите около него са втъкани много от характерните древноизточни черти на култове и вярвания, разпространени в миналото, особено от митраизма. В подкрепа на твърденията си обаче предлагат единствено сравнително религиозни доводи и аргументи и

чисто умозрителни концепции
Тези тенденции, разбира се, са пряко отражение на епохата и на политическите събития в континентална Европа. В последните десетилетия на 18-и век Френската революция издига крайни антиклерикални лозунги. След няколко кръвопролитни преврата накрая младата република стига до империя и управлението на Наполеон. През 1806 г. в резултат на поредица от победоносни войни френският император прекратява съществуването на Свещената Римска империя на германската нация. Така в първите десетилетия от новия век, след краха на Наполеон при Ватерло, на територията на бившата германска империя се образува крехка
конфедерация
от 39 държави,
една от които е даже Австрийската империя. Сред германците обаче е посято семето на национализма. Отделно многобройните държави с немскиговорещо население имат огромна аристокрация, срещу която недоволстват широки слоеве от населението. Под влияние на събитията в съседна Франция на тях им се струва, че и при тях назряват бурни промени.
В същото време германците се радват на небивал разцвет на философската мисъл. В тази атмосфера на крайни противоречия особено нашумява името на Георг Вилхелм Фридрих Хегел. Поставил си за цел още от самото начало на кариерата си да стане "народен философ", в своите трудове крупният представител на немския идеализъм дава една нова представа за света и за човека. Роденият в Щутгарт мислител рисува човешкия дух като вечно вълнуващо се море от противоположности, които в крайна сметка се обединяват, но без да елиминират различните противоречия. Той дава и трактовка на тази динамична система - диалектика. Посредством нея Хегел обяснява всичко - психология, религия, държава, наука, история, право, изкуство, както и самата философия. Заради идеите си Хегел получава огромно признание не само от съвременниците си, а дори и до наши дни.
През 1818 г. приема поканата да поеме катедрата по философия на Берлинския университет, а през 1830 година шестдесетгодишният Хегел става ректор на същото престижно учебно заведение. Малко преди смъртта му през 1831 г. крал Фридрих Вилхелм III го награждава за службата му на пруската държава.
През същата година, но след кончината на големия философ в Берлин пристига Давид Щраус, който е чел Хегел.

Той пише противоречивата книга,
“Животът на Исус, критично разгледан”, която сега е известна като "Животът на Исус" (1835). В нея Щраус обявява собствената си теория за "демитологизация" като подход към Евангелията, като се опитва да използва името и славата на прочутия Хегел в книгата си като маркетингов трик. И действително първоначално предизвиква истинска сензация, друг е въпросът, че по-късно сам признава, че великият философ няма нищо общо с писанията му...
Без да отрича съществуването на Исус, в произведението си богословът Щраус осъжда чудесата от Новия завет като митове, които не са реално подкрепени с факти. В годината на публикуването си книгата на Щраус повдига буря от противоречия. По думите на историка Франц Меринг тя е "оръдеен изстрел, изстрелян по феодална армия, която можеше да се бие само с копия".
В онези времена на мода са учениците на Хегел, така наречените млади хегелианци - между тях освен Бруно Бауер са фигури като "бащата на анархизма" Макс Щирнер, основателите на марксизма Карл Маркс и Фридрих Енгелс, както и крайния материалист Лудвиг Фойербах. Като всички младежи
те се събирали
в кръчмите
и пламенно дискутирали възгледите си. Едва 26-годишен Бауер е избран от хегелианците да опровергае Давид Щраус в статия в хегелианския Journal fur wissenschaftliche Kritik. И наистина той умело показва, че Щраус представя погрешно Хегел.
Бауер е изучавал протестантска теология в Берлинския университет. Започнал кариерата си като журналист, той става ученик на Хегел и печели позиция като преподавател по теология в Берлинския университет.
Но само няколко години след това самият той се превръща в критик на евангелията. Без някакви обективни доказателства, само въз основа на умозрителни и сравнителни работи с древногръцки и латински текстове, в своите книги той развива тезата за литературния произход на Светото писание.
Радикален рационалист във философията, политиката и библейската критика, Бауер изследва
източниците
на Новия завет
и стига до заключението, че ранното християнство дължи повече на древногръцката философия (стоицизма), отколкото на юдаизма.
Политическата и теоретичната радикализация на Бауер е доказана в неговите критики на евангелията. Започнал с "Критика на Евангелието от Йоан" (1840), впоследствие той издава тритомната "Критика на синоптичните евангелия" (1840–1842). Така според Бауер писателят на Евангелието на Марк е "италианец, който се чувства у дома и в Рим, и в Александрия"; Евангелието на Матей е написано от "римлянин, хранен от духа на Сенека ", а християнството по същество е "триумфиращ стоицизъм в еврейско облекло". А третият том от поредицата направо отрича историчността на Христос. И това е логично, тъй като за Бауер религията е форма на отчуждение, която поради недостатъците на земния живот проектира ирационални, трансцедентални сили върху себе си. Що се отнася до християнството - "то е било необходим, но сега надхвърлен етап от развитието на човешкия дух, който трябва да бъде заменен с нещо друго".
Навремето този възглед може да е изглеждал революционен за недоволните от управляващите, но от гледна точка на събитията през следващите десетилетия наистина има трагични последици.

И Маркс, и Ницше се учат на атеизъм от Бруно Бауер

Bъв философията отрицанието на Исус като историческа личност тръгва от Бруно Бауер, за да завърши при идеолозите на най-мрачните тоталитарни режими през ХХ век - болшевишкия в Русия и националсоциалистическия в Германия. И наистина философските концепции на Карл Маркс и Фридрих Ницше са много сложни и са предмет на безброй дебати, които продължават чак до наши дни, но
отрицателното
им отношение
към историческия образ на основателя на християнството не буди съмнение.
40-те години на 19-и век в Германия са години на неистова интелектуална дейност, в която са посети семената на всички големи революции на ХХ век - както социалистическата, така и националсоциалистическата. Точно в този период от 1839 до 1841 г. Бруно Бауер е учител, наставник и близък приятел на Карл Маркс. Но в крайна сметка хабилитацията на приятеля му Маркс, която той преди това е спонсорирал в университета в Бон, се проваля заедно със собствената му академична кариера.
Стига се до парадокс - Бауер, който се е декларирал като атеист, да преподава богословие. Мнозина са възмутени и когато негов поддръжник, който е бил министър на образованието в Прусия, е сменен, Бауер също е освободен от университета. В резултат пруският крал Фридрих Вилхелм IV затяга контрола върху системата на пруския университет, благоприятствайки неговия ултраконсервативен подход към Библията.
В тази връзка интересното е, че на определени етапи от живота си Бауер е бил близък както с Карл Маркс и Фридрих Енгелс, така и с Фридрих Ницше.

Докато още води лекции, на тях присъства младият Маркс, а когато младият Фридрих Вилхелм Ницше също започва да критикува Щраус, Бауер го подкрепя по всякакъв начин.
В средата на ХIХ век Бруно Бауер и Лудвиг Фойербах, двамата бивши теолози,
изключени от университета,
се състезават кой да установи атеистична философия в Германия. В това отношение Фойербах разчита повече на германската традиция, докато Бауер се опира на френския материализъм, на работите на известния атеист Пол-Анри Дитрих Холбах.
След поражението на т.нар. Мартенска революция в Германия от 1848 г. изпълненият с крайни противоречия Бауер отхвърля дори и учителя си Хегел. Той прогнозира обща криза на европейската цивилизация, причинена от изчерпването на философията и провала на либералната и революционната политика. Бауер рязко скъсва и с Карл Маркс и Фридрих Енгелс, но както те самите признават години по-късно, той има сериозен принос към изграждането на техните възгледи.
От своя страна комунистическата историография използва неговите заключения в потвърждение на тезата на Маркс, че
“религията е опиум за народите”
По този начин става ясно, че влиянието на Бауер не е нещо, през което Маркс е преминал и след това е изоставил - напротив, то е трайно включено в начина му на мислене.
Всъщност, както личи и от трудовете му, основателят на марксизма винаги е имал крайно отрицателно отношение към християнската религия. За него "въпросът, който трябва да бъде решен, е как стана така, че народните маси в Римската империя са
предпочели тази глупост,
която се проповядва на пазара от роби и угнетени, пред всички други религии, та амбициозният Константин най-накрая видя в приемането на тази религия на глупости най-доброто средство за издигане до позицията на самодържец на римския свят."
За влиянието на Бауер върху основателите на научния комунизъм по въпросите на християнската религия можем да съдим и от статия на Фридрих Енгелс, публикувана по повод смъртта на философа във в. "Социалдемократ" през 1882 г.:

"На 13 април в Берлин почина човек, който някога е играл роля на философ и богослов, но за него не се чуваше нищо от години, освен че от време на време привличаше вниманието на обществеността като "литературен ексцентрик". Официалните теолози, включително Ренан, го отписват и запазват мълчание за смъртта му. И все пак той струваше повече от всички и направи повече от всички по
въпроса, който интересува и нас, социалистите:
въпроса за историческия произход на християнството."
И още, пак там: "Бруно Бауер е допринесъл много повече за решението на този въпрос от всеки друг. Колкото и да са се борили полувярващите теолози от периода на реакцията от 1849 г., той неопровержимо доказа
хронологичния ред на евангелията
и тяхната взаимозависимост от чисто езикова гледна точка, от самото им съдържание. ... И ако почти нищо от евангелията не се оказа исторически доказуемо, дори историческото съществуване на Исус Христос, което може да бъде поставено под съмнение - Бауер по този начин само изчисти основите за решението на въпроса."
Но радикалът Бауер продължава да се лута от една крайност в друга и става яростен антисемит. Възможно е и това да е станало причина за разрива му с Маркс, който, както е известно, е покръстен евреин. В късните му писания се разглежда настъпването на обща криза. Тези идеи повлияват на мисленето на Фридрих Ницше за културно обновление. Когато Бауер е на средна възраст, младият Ницше отива на гости при него, търсейки съвет от известен автор. Бауер насърчава Ницше да критикува Щраус и той го прави с охота. На свой ред Ницше споменава по-късно, че Бауер е "цялата ми читателска публика".
Дипломирал се през септември 1864 г., Ницше започва да изучава теология и класическа филология в университета в Бон с надеждата да стане министър. След един семестър за разочарование на майка си той спира богословските си изследвания и губи вярата си. Още в своето есе от 1862 г. "Съдбата и историята" философът твърди, че историческите изследвания са дискредитирали основните учения на християнството. За оформянето му като атеист допринася и Лудвиг Фойербах, който в "Същността на християнството" изтъква аргумента си, че
хората са създали Бог, а не обратното
Ницше води философска война срещу "робския морал на християнството". Известна е неговата концепция “Бог е мъртъв”, срещаща се в няколко от произведенията му, което се отнася преди всичко за доктрините на християнския свят.
През 1883 г. Ницше се опитва и не успява да получи лекционен пост в Лайпцигския университет. Според писмо, което той пише до Петер Гаст, това се дължи на неговото "отношение към християнството и концепцията за Бог".

Друга концепция на Ницше е учението за "свръхчовека". Мислителят особено ненавижда проповядваното от религията състрадание, което за него е "загуба на сила". Макар самият той да не е бил антисемит, години след смъртта му националсоциалистите ще припознаят в него собствената си идеология.
Веднага след като през 1888 г. написва неиздадения си приживе труд "Антихристът", в който нарича християнството и неговия морал "измислици", философът песимист получава тежко психическо разтройство. В този последен период от живота си той изпраща кратки бележки до приятели, които по-късно ще бъдат наречени “писма на лудостта”, някои от които са подписани с псевдонима der Gekreuzigtе - Разпнатият.
През целия 19-и век, разбира се, има и много блестящи представители на философската мисъл, които защитават историческото съществуване на Христа, но отрицателите се ползват с широка популярност и поне в Европа "диктуват модата".
В крайна сметка ентусиазмът по време на "първото търсене" намалява рязко след излязлата през 1906 г. книга на д-р Алберт Швайцер "Търсенето на историческия Христос", в която Нобеловият лауреат посочва различни недостатъци на използваните до момента подходи.
След това то ще прекъсне за близо половин век. Причината, от една страна, е липсата на задълбочени изследвания, но от друга, са катастрофалните събития, които следват - Първата и Втората световна война и Октомврийската революция в Русия, както и възшествието на тоталитаризма в Европа. Случайно или не, в тях основна роля играят именно ученията на отрицателите на историческия Исус като Маркс, Енгелс, Ницше и др. Почерпали вдъхновение от тях, тоталитарните режими в нацистка Германия и съветска Русия
избиват
милиони хора.

Други милиони пък поробват или довеждат до крайна нищета. На фона на всички ужаси, причинени от престъпните антихристиянски идеологии през ХХ век, човек няма как да не се сети за предупреждението на самия Исус отпреди 2000 години:
"Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас с овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители. От плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репеи? Също така, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове. Не може добро дърво да дава лоши плодове; или лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огън. И тъй, от плодовете им ще ги познаете" (Матей 7:15-20).

Науката признава разказаното в евангелията

За разлика от първото началото на второто изследване на историческия Исус си има точна дата и място - 20 октомври 1953 г. Тогава роденият в Бохум лютерански богослов Ернст Кеземан поставя началото му на своя лекция, изнесена в университета в Марбург с едно изключително важно твърдение. Той отбелязва, че през 30-те години в Германия поради разпространеното тогава убеждение, че не може да се научи много за Исус, никой не се заемал със сериозното му изследване.

Този
научен вакуум
по темата
довел до това обществата да си измислят Исусовци, които подхождат на идеологиите им, като това най-вече се отнася за нацистката идеология и измисления от нея арийски Исус. По този начин богословът подсказва, че макар и да е трудно, трябва да се заемем отново със сериозното търсене на Исус.
Постепенно обаче в същото столетие най-големите доказателства за автентичността на библейската история идват точно от науката. Археологическите открития в Близкия изток потвърждават, че много от персонажите в Свещеното писание са оставили
реални следи в историята
Тогава интересът е подсилен и от откритите в периода 1946-1956 г. на брега на Мъртво море Кумрански свитъци, които дават доказателства за автентичност на Новия завет и за епохата, в която е написан.
Но постепенно през 50-те и 60-те години на ХХ век новото търсене също затъва в
множеството подходи
с безконечни изследвания на това как можем да знаем онова, което можем да знаем, и несекващи бележки под линия за различните традиции и т.н.
Все пак в този период трябва да се отбележи американският теолог Бен Мейер, който издава "Целите на Исус" (The Aims of Jesus), ползвайки изследванията на Свитъците от Кумран и други находки от времето на втория храм, за да изгради портрет на Исус по начин, непознат дотогава, който пасва точно на юдаизма от първи век.