Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Строителни войски 1976 г.: Вагон с цимент срещу отпуск за Нова година

Bзех да посвиквам с "напрегнатия трудов делник" на строител на съвременна социалистическа България... Из калища и бетонни лабиринти на строежа на огромен завод в южния край на гр. Дупница, из мъглите над река Струма. Там, до шосето за Гърция, всеки Божи ден от 8 до 22 часа мятах лопатите, тичах с количките, стоварях и пренасях материали от пристигащите камиони долу чак до работното място на майстора някъде из обекта. Спирах и на по цигарка с колеги, мускулни титани...

Наша изучена милост е новобранец, току-що положил клетва пред Родината. Редник в комунистически трудов лагер, именуван за благозвучие Строителни войски.

Обявен съм за “неблагонадежден”,

затова съм с временна специалност общ работник или хамалин. Иначе приет да следва студент, но чак след като отслужи казармата от 2 години. Спим в бараки (30+30 души в една) край река Джерман в северния край на града, който тогава е именуван Станке Димитров, зад Тютюневите складове. Рано-рано ни карат с автобуси до обекта в долния край на градчето.

Заводът трябва да е завършен до Нова година. В него ще създават блага за народа хора с увреждания от околността, затова е наречен "Тих труд". Обектът е "пусков", шефовете офицери бързат. Цивилните майстори, шофьори, доставчици приключват в пет следобед и си тръгват... А ние с извънредна заповед на командира около 150-200 войници, сержанти и офицери всеки ден без почивен блъскаме по 14 часа на бетонен градеж, дълъг стотина метра. Декември 1976-а... "Газ до ламарините!". И за "зайци" новобранци, и за "стари кучета"... Гърч, чанч и гонка под девиза "Строим и бдим!"... Бдим да не се изтрепем или осакатим от умора... Люти балкански псувни само от гледката... "Бегом! Остави!"... Огън в мускулите и човешките чаркалаци, тежък цигарен дим в младите дробове...

Момент, тютюн

ли каза?

Че ти, редник Попов, в техникума го раздаваше въздържател, дори трезвеник?! Какви са тия нови глезотии?... О-о, беше тя тая! След две седмици в казана на Дупнишката преизподня лично Дявола ми се яви облещен: "Я оцелееш, човек, я не!"... Със сини очи светли, присмехулни, с широки зеници и бинтовани китки на друг негодник, "заек" като мен... Ами да. Като ще се мре, да опитам и аз тая отровка?... И-и-и така пропуших... Започнах на лют серт тютюн, дето в Русия му викат махорка. А в лавката на поделението е цигари "Ударник", без филтър, 20 стотинки пакетчето. Палиш, дръпваш и димът те бодва чак в петите на краката! На връщане тютюнът излита през дупките и сглобките на черепа обратно при ангелите. Катранът в белия дроб започва да ти люшка мозъка между очите и ушите...

Ами гледам, момчетата на обекта спират да изпушат по цигарка, приклекнат 5-10 минути, отпуснат жилите... Така си почиват един вид. И фуражките не ги закачат. А аз се чеша, обяснявам, че не пуша и така е редно. Гледат ме съчувствено... Е, драснах писмо до фамилното ръководство в София. Уведомих майка ми, прекрасната Дора, за новата си страст. Официално! Напомних, че тютюнецът не е нова, а наследствена черта – и баща ми пушеше, и тя.

В следващия кратък период изфиних в детайли занаята "Димене на тютюн = Почивка". От камиона ме захлупваха с 50-килограмова торба цимент на гърба. Бавно-бавно поемах нагоре... По трасето спирах на приказка и цигарка с колеги. За неприлично мислещите, с цяла колежка студентка на раменете, еластична, 50 кг живо тегло... Нямаше торби 25 кг, социализЪмът се градеше с много цимент, затова 50 кг нацяло!

Влачи или умри!

Обаче с тази "хитра" хватка и отдалеч, от бараката на офицерите, и под зоркия поглед на старшините отблизо си личеше колко съвестен е редник Попов.

И един ден след кратко "прослушване" при старшина Мечков имах честта да бъда включен в... ударна група за стоварване на два вагона с цимент. Тази нощ, на бетоновия възел в Химико-фармацевтичния завод - гр. Станке Димитров, който също се строеше от трудоваци. Оттатък река Джерман, точно срещу бараките ни за сън с обща баня, арест, столова и национален флаг... Мускулните титани от поделението издигаха още един нов огромен цех от панели и бетон, подобен на "Тихия (зверски) труд".

"Два вагона по 14 тона. Шест души за 28 тона... Нищо работа, юнаци! До полунощ ще сте готови, няма страшно... Сутринта трябва да освободим вагоните. Иначе – глоба! А за вас, момчета, по 3 дни домашен отпуск допълнително! За Нова година... А? Навити ли сте?"

Старшина Мечков, началникът на бетоновия възел, е огромен и благ, говори меко, въобще не крещи... Как да не му повярваш?! А може би ме е гледал как се разхождам из обекта с 50 кг торба цимент на гърба... Затова ми се е доверил... Ще дойде да ни вземе от "Тих труд" около пет следобед, в края на нормалното работно време, а не в десет през нощта... Как да устоиш на изкушението?

Е, пратиха ме да разтоварвам с бивши пандизчии 28 тона цимент. Едричък съм бил, та затова с батковците от кол и въже... От вагона на рампата в склада на ХФЗ.

Цимент, цимент, цимент...

Старшинката ни даде някакви брезентови пелерини в бивше зелено, да не се прашим, но... За всяка една торба трябва да се наведеш, да я сграбчиш и да я метнеш на гърба. Какви ти четири прешлена дископатия на гръбнака?! От падането като малък в музикалната школа... Какъв ти мрак и пепел в покрития дървен вагон?! Или куртка на въшкарника от шаяк? Че тя е насецана с камък на прах и дере кожата на ръцете като шмиргел! Вдигаш, обръщаш торбата на рамо, клатиш се от вагона до сушината в склада... И пак обратно... На жп рампата на Химико- фармацевтичния завод, през нощта, в конуса от мъждукаща неонова лампа на стълб край релсите... Жилите на врата, гърба, ръцете и краката парят. Черепът ти омеква като локум... Сам си дереш кожата, ходиш като тежко пиян... След като цял ден си търчал с количките и тежестите на другия обект? Лепкав мрак!

Добре че старите каторжници взеха да ми се подиграват, да се кискат... По някое време ме бутнат да падна на купа с чувалите... Че да пропусна курс и да си почина малко... Шест души и 28 тона цимент. По 4-5 тона на чифт уморени човешки ръце!!! Мамка му и живот!

Но успяхме! До полунощ свършихме. Стоварихме тая мерзост на съвремието, планината от камък на прах. В торби по 50 килограма...Седим на купа в склада, пушим, ето ти го старшина Мечков иде към нас. Мрак под звездите...Там, в неговата барака на бетоновия възел, прозорчето му е светело досега. И още свети... "Браво, момчета! Браво на вас! Яки българи сте!"... Доволни, че са похвалени, бандюгите се кискат: "Само тоя – учения, откъде го намери?!

Глътна си

езика от зор...

Едвам диша вече. Ще мре, старшина... Хе-хе-хе."

Мълча. Тракам бетонирани клепачи на очите. Мигам в знак на съгласие... Що ли ми се върти из главата, че 12-годишен пък лежах цял месец в болница от задушаване. От възпаление на лявата трахея... Забравил съм... Карай! Нали дишам още?! Годен за военна служба си, боецо! Дерзай!...

"А-а, така ли? Нищо му няма, ще се научи! Нали така, момче? - старшина Мечков ме тупа окуражително по гърба. Вдига облаче цимент от мен. - Я се засрами, столичанче... Хе-хе-хе. Каква голяма униформа носиш... А, момчета?! Хе-хе-хе... Аз имам едно цигане на бетоновия възел – тежи 40 кг с мокри дрехи. Ама само жили! По купа с баластра носи 50 кг торба чак до горе при макарата! А като се хване на бас, за две ракии или кутия вафли, качва на гръб 3 торби с цимент наведнъж!... Чуваш ли, 150 килограма сам! Хе-хе-хе."

Кимам, че съм чул. Мисля си, че малкото човече е силно като мравка. Тя носи 10 пъти товар над собственото си тегло. Възможно е да е някакъв хибрид. Да. А "големият човек", а аз?! Мърша, парцал, сопол, както казва щурмовакът Робев. Пфу! Кекав смотаняк... Големият Мечков подхваща пак меко, лукаво:

"Юнаци, така и така сте загрели, ами да го пипнете и това вагонче, а? С негасена вар е... За още 2-3 часа... А? Пък за Нова година ще имате още по 2 дни отпуск от старшина Мечков!... В кревата на булката и в механата цели 5 дена за празниците, а?"... Негасена вар! В хартиени чувалчета, но по 25 кг...

Още 10 тона!

Сиреч, 10 000 килограма?!... Чуха се бодряшки псувни за майките на булките. И новата сделка стана. Ученият аз леко изписуках за някакви прахоуловители на устата... Добрият шеф отиде до бараката си и донесе бели медицински маски срещу кихане и грип. Килна фуражката и пак се прибра в светлата си, че и топла стаичка на бетоновия възел.

Значи, такъв зор беше с тия нови 10 тона негасена вар, че към 3 часа сутринта се проснах да умирам съвсем... Няма ме! Не искам в болница! Писна ми... Хвърляйте ме в реката, на кучетата, направо в гробищата... Не мога повече! Всичко боли... Халал ти отпуска, халал ти Нова година!... Махайте се!... Бабанките ме оставиха да се разлагам по гръб върху купчина торби с цимент в склада. Ако мога, да си върна живота обратно зад зъбите... В тази нощ на секретната мисия "Хамалин под прикритие" хич и не съм се сетил да сваля ръчния си часовник – купен лично от Дрезден, механичен, с кожена каишка, с няколко рубинчета из чаркалака. В тази нощ на ударен труд за Родината той умря! От циментовия прах. Аз обаче не... По воля Божия, милост и голямо добро от каторжници "бандити".

Въпреки някои "забежки" от моя страна старшина Мечков удържа на думата си. Нощната ми "секретна" цименто-варова мисия се увенча с 5-дневен разкошен домашен отпуск. За Новата 1977-а. Тогава Коледа не се толерираше за празнуване... Рождество Христово и разните му там баяния и молитви бяха "вредни идейни заблуди" и "религиозни уклони" в новото ни атеистично Отечество... Ура, другари!... Нова година, 5 минути преди полунощ по радиото и телевизора тържествено приветствие от диктатора Бай Тошо. Реч, изпъстрена с глупости на диалект, заекване, кухи простотии и лозунги, фойерверки над храм-паметника "Ал.Невски". В първите мигове на Новата година – "Многая лета" на Борис Христов и любимото на Гения от Правец, задължително до втръсване Дунавско хоро. Нова година, стар каскет!

“Да е честита и плудотфорна, другаре!”

След туй естрадни лимонадени ти-ви програми чак до сутринта...

Но... Изникнаха някои леки и досадни пречки преди да тръгна към родното влажно и опърпано гнездо на ул. "Дунав" 36 в Драз махала. Повече от три месеца след като съм го напуснал. Бяха откраднали от сушилното помещение до спалното цялата ми парадна униформа. Зелени шинел, костюм, риза, вратовръзка, фуражка, заедно със закачалката!... Ходих при артелчика, каза: "Няма! Да си ги пазил!". Изпаднах в тиха меланхолия. Седя на пейка на плаца след вечерна проверка... Спира се Сухия Али, майсторът ми от строежа на "Тих труд". Старото "куче", дето е лежал за убийство в затвора за малолетни в Бойчиновци: "Какво-що, новобранка?... А-а, не се ядосвай. Хе-хе-хе... Чакай ме точно в 12 през нощта пред барака еди-коя си. Там има един едър като тебе, може той да те е обрал. Ще си приберем дрехите, ще си идеш вкъщи".

Великата военна мъдрост № 1 гласи: "В казармата нищо не се губи, само сменя притежателя си"... Оказа се, че Али е много по-добър и бърз с плоска пружина и безопасна игла, отколкото с мистрия! Срещу катинар посред нощ, а не през деня на строежа... За 15-ина минути отворихме 3 стаи-гардеробни с войнишки униформи.

Трудовакът на пост

пред съответното спално помещение, видеше ли Сухия Али, изчезваше загадъчно в мрака... Я да пикае, я за дърва за печката, я за въглища или каквото му скимне... Фют – няма го!

Мамка му, ей – и в трите парадна униформа за мене йок! Четвъртото сушилно помещение беше леко открехнато, а не заключено. Отвътре жълта светлинка от слаба крушка, тихи вопли и стенания... Намъкнахме се тихо и храбро. В дъното, зад първия ред шинели на закачалки, як хамалин от тия с по-дългия стаж, беше разголил до кръста младо войниче цигане с лице към стената, тактуваше и пухтеше... Ритмите за продължаване на рода! А онова дребното недоспало драскаше по стената нагоре, виеше тихо и молеше за милост влюбения гигант... Шок!... Сухия Али леко опъна устните си ластик в усмивка: "Не ги закачай! Пият си благата ракия"... Добре че Али е дребен, женен и стар, а аз съм неговият учен писар. Не ставам за харесване...

Хеле, измъкнахме се и от любовната сцена... След пореден елегантен взлом в петото сушилно-гардеробно помещение най-сетне намерихме дрехи като за мен. Горе-долу, не съвсем, ама стават... И рано-рано сутринта подпис и печат на военната книжка, с билет за 5 дни домашен отпуск... Опрятен! София! Сега фъс, че оня, обраният, може да се усети...

Спазих съветите на старите войници. Вместо на Централна, се измъкнах от влака на предишната гара - Захарна фабрика. Да не ме арестуват комендантските патрули в столицата "неопрятен"... Крачолите на панталона едва стигат до края на зелените чорапи,

шинелът и куртката стискат

толкова, че не мога да се наведа... Ластикът на униформената вратовръзка държи скъсаното копче на ризата, 2-3 номера по-тясна. От голото на шията стърчат циментови къдрави косми... Фуражката, ако направя по-рязко движение, се пързаля от темето според гравитацията в момента... И върху целия клошарски фешън - червена петолъчка метална на гордото чело... Не боец, а военнопленник!... Бостанско плашило... Карай бе, "Строим за родината!"

И леко-леко, с тролея до Сточна гара, после с прибежки по тротоара по-близо до оградите, се бухнах в двора на родната къща! Отечество любезно, как хубаво си ти!

Мама Дора не изпищя на вратата, а бързо ме издърпа вътре. На строежа в Дупница вече ме бе виждала в още по-гротесков вид. Намери старото алуминиево корито, стопли вода и с тъп нож в ръката се зае да ме стърже от цимент и пепел в кухнята. И в ушите бях циментиран!... Като се наплискаш сутрин със студена вода върху циментовия прах, и "културните пластове" се трупат... Много ядове бра и с врата ми – транспортно-строителната платформа на социализЪма... Магарешка талига за "врагове на народа"... Стърже мръсотиите от каторгата по мен, усмихва се и плаче. Мама.