Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Причините за днешната омраза между българите

По случай рожденият ден 6.9.1925 на един изключителен човек, наш приятел, Проф. Димитър Аврамов, който почина преди 12 години, публикувам този негов текст, изпратен ми от Борис Христов. В него могат да се видят дълбоките основи и причините за днешната продължителна взаимна омраза между българите и тяхното разединение, корените на моралният ни упадък като народ. И до днес комунистите триумфират в политическото ни блато, идеологията на тълпата е водещата обществена емоция, а слепците не виждат шмайзера върху паметника на окупатора стъпил на българска земя на тази дата. Уви!

Нека да е светла паметта на проф Аврамов, нека Съединението пребъде над разединението и нека да е проклет болшевишкият окупатор, чийто пипала никога не бяха истински отсечени.

"Преди години, при едно посещение в Ленинград, бях истински стъписан, когато в Руския музей видях едно живописно платно на именития майстор на съветския социалистически реализъм Исак Бродски, пресъздаващо огромна манифестация в Москва в средата на 30-те години, когато започваха инсценираните процеси срещу “заклети народни и партийни врагове”: многохилядна тълпа, истинска гора от плакати и лозунги; на най-големия от тях, над цялата напречна площ на проспекта, на преден план и с големи букви върху транспарант – надпис: “Смерть интеллигентам!”

Заедно с “белите”, кулаците, вредителите, военните, меншевиките, всевъзможните партийни предатели, десни и леви центристи – и интелигенцията! Не отделен неин представител, а цялата, като съсловна общност. И тя ли е трябвало да бъде избита? И тя ли е била причислявана към смъртните (следователно обречени на смърт) врагове на новия, най-хуманен обществен строй?

Тази дива, опустошителна омраза бе внесена и у нас. И бе разпалвана, разпространявана планомерно и непрестанно. Тя произвеждаше навсякъде врагове. Изключително широк бе техният спектър; многобройни, сякаш измислени от едно демонично въображение бяха синонимите им. Повечето от тях аз лично трябваше да ги науча за първи път: вредители, саботьори, диверсанти, провокатори, контрареволюционери, реакционери, нездрави елементи, гадове, шпиони, агенти на чужди централи, партийни предатели, широканци, ренегати, фракционери, ревизионисти, опортюнисти, фашисти във всичките им разновидности: от монархофашисти до социалфашисти и аграрфашисти...

Това бяха думи заклинания от всекидневния битов и публицистичен речник на комунистите и нямаше нищо по-естествено от това да ги видим или чуем прилепени към имена, които заслужаваха най-дълбоко уважение.

Колко ирационална, необуздана и ненаситна бе тази омраза показва фактът, че практически никой не бе защитен и пощаден от нея. Тя изглеждаше насочена срещу всички – и против чужди, и против свои. След процеса срещу Трайчо Костов (1949) “врагът с партиен билет” бе обявен за не по-малко опасен и коварен от всеки друг, ясно идентифициран “класов враг”. Тази партия явно не можеше да съществува без “врагове” – все едно истински или измислени.

Ето защо едва ли ще бъде пресилено, ако кажа: живеехме в едно параноично общество. Сляпата, немотивирана омраза и постоянната реална заплаха от възможни репресии раждаше всеобщ страх, взаимна подозрителност, неискреност; затваряше ни в нас самите, изолираше ни един от друг. И докато се извършваше този процес на социална атомизация, наложиха ни с декрет да се обръщаме помежду си не с традиционното “господин” и “госпожа”, а с тяхното партийно обръщение “другарю”. Злепоставяше се политически оня, който упорства да използва старата форма. Най-невинното бе да го нарекат презрително “дърта реакция” или “дърта буржоазия”. Всеки знаеше, че бяха възможни и други, по-сериозни последствия, които трудно можеха да се предвидят. Тъй или иначе бързо свикнахме да се наричаме “другари” посред ледената атмосфера на повсеместна алиенация.

Погледнато отвън и формално обаче, живеехме изключително “колективно”. За да бъде постоянно и от много страни следен, всеки от нас се оказваше задължително и едновременно впримчен в различни казионни организации: Комсомол, ОФ клубове, профсъюзи, непрестанно влачен по безсмислени събрания, на колективни акции: трудови бригади, театрални и кинопредставления (естествено, съветски!), дори колективни екскурзии. Това се отчиташе като “актив” на съответното ръководство. В тези изкуствени, тиранични колективи и сред техния казионен фалш, самотата на личността, опитваща се въпреки всичко да запази своята духовна независимост, ставаше още по-мъчителна, още по-непоносима.

А иначе една от любимите, най-често цитирана пропагандна сентенция на режима бе фразата на Горки: “Човек – това звучи гордо!” И ми напомня за тъжната епиграма на Радой Ралин от онова време:

Човек за човек е брат!

Разбра ли бе, гад!"

От фейсбук