Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Башева ме наричаше “идолчо”, а аз й мъкнех плакати и пропагандни материали от “революционните” страни, в които пътувах

Харесах Миряна Башева, без да познавам творчеството й на поетеса. Открих го после. Първо намерих нея самата като човек. Имаше един такъв хашлашки и много оригинален изказ, брилянтни асоциации и невчесано чувството за хумор... Беше от тия хора, които с две думи ти дава да разбереш дали те харесва или не. Запознахме се в редакцията на “24 часа” преди 25 години. В днешния социално-мрежови стерилитет хората си пращат емотикони за наздравица във фейсбук, но по онова време из редакциите се пиеше и пушеше истински. И се общуваше. Вестниците се списваха в една полубанкетна обстановка. А мен, напълно в съзвучието на един отминал век, алкохолът ме прави романтичен. Понякога ме избиваше на поезия, като подпийна. Веднъж, ей така приятно почерпен и без никакъв свян, реших, че е подходящо да рецитирам стихове пред Миряна Башева. Не нейни, щото не знаех ни един, хвърлих се в дълбокото - руска класика. По-точно “Незнакомка” на Александър Блок.

“И бавно, сред безброй пияници,

тъй крехка и без спътник пак,

присяда прелестната странница

край входа, в синкав полумрак.

И с древни тайни и поверия

ме лъхва чудната игра

на щраусовата феерия

над шапка с траурни пера.

От странна сила омагьосан

аз пак към нея се стремя

и зад воала сякаш виждам -

нов бряг и приказна земя...”

Това е превод, тогава й го рецитирах в оригинал на руски. Звучеше ми сякаш като да е писано за нея самата. Една непозната Миряна, преминаваща с ефирна лекота и доза мистерия през задимения свят на алкохолизирани бродяги, които я гледат, заковани от странна близост. Такива някакви фантасмагории. Сега правя съвсем други асоциации и намирам тогавашното си поведение за нелепо. Но съм бил на 22-23 години, в случай че това може да е извинение. Но точно самодейният ми рецитал отключи пътя към нашето искрено приятелство. Имахме закачка на тема диктатори. Тя ме наричаше “идолчо”, а аз й мъкнех разни плакати и пропагандни материали от “революционните” страни, в които пътувах. После, когато тя напусна “24 часа” и отиде в “Сега”, много ми липсваше. Минавах понякога да я видя на новото място. Беше си закачила на стената един грамадански постер на Саддам Хюсеин, който й бях донесъл от Багдад. Последният път, когато се чухме, ожалихме тоя свят, станал тъй хибридно-бройлерен, че и един читав диктатор вече не може да се намери. Навсякъде само бледи имитатори, за чиито портрети не си заслужава човек да си загрозява дувара. Посмяхме се, обещах й комплект значки на Мао Дзедун за утеха. Днес, в деня на нейното погребение, за сбогом ми хрумва да преинача един нейн стих. И макар пак да е нелепо, сигурен съм, Миряна би го приела...

Тя няма как да стигне до финала,

да пусне тоя свят на самотек.

На нея еволюцията й е дала

безсмъртие, защото е човек...

*Коментарът е от фейсбук