Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Играта на Ердоган със “Света София”

Какво ще стане по-нататък с величествения храм на Божията премъдрост

Какво е усещането за един християнин, когато влиза за първи път в църквата “Света София” в Истанбул?

Спомням си – огромния купол, величествеността, пространството, чувството за Бог, който “всичко изпълва”… Спря ми дъхът. Колкото и да е чел, колкото и да е гледал, човек не може да си представи по-грандиозна църква, в която обаче се чувстваш приет като в свой дом, към който дълго си се завръщал от страната, в която си мечтаел за рожковите, но и те дори са ти били отказвани. Завърнал си се тук най-накрая, приет си от любящите ръце, помилван си, опростен си, обичан си отново.

Чувство на

потрес и на

дълбоко

съкрушение

Спомням си каменните стъпала към горния етаж, изтрити и вдлъбнати от безбройните стъпки по тях. Спомням си оцелелите мозайки, които не са изкъртени, чиито очи не са избодени.

Спомням си точно срещу входа, над олтара, мозайката на Богородица, прегърнала Младенеца, която те приема в обятията си и те благославя от първия миг.

Толкова е тайнствено усещането за тази църква за всеки православен християнин. Въображението се връща векове назад и я вижда в цялата ѝ небесна красота, неземната красота на изписаните неземни образи, на песнопенията, на строгостта и безкрайността им, на които не можеш да се наситиш.

Можеш единствено да си благодарен, че този храм е съществувал, че все още съществува, че можеш да се докоснеш до него, да усетиш неговия дух, да бъдеш прероден и пречистен от неговата сила. Да, дълбоко благодарен оставаш, че все пак този храм е запазен, макар и недействащ, макар и само като музей.

Но аз не мога да си представя как би се чувствал християнският свят, ако решението на Ердоган “Света София” да се превърне в действаща джамия, се изпълни. Не мога и не искам да си го представя. И тук по неуловимите пътеки на асоциациите се сещам за една случка, която ме беше поразила. Синът ми беше на не повече от две годинки. С приятели бяхме навън, един от тях обясняваше нещо, свързано с джамиите, с ежедневните молитви в тях, с ходжата, който по няколко пъти на ден се провиквал: “Аллах акбар”. И на този възглас иначе спокойният ми и

винаги засмян

син внезапно се

разплака и се впи

в мен

Разтревожи се толкова много, така неочаквано, че не можах да разбера какво е станало. Отдалечихме се малко от групата, успокоявах го. Когато се върнахме отново при приятелите ни, същият човек продължаваше да разказва все така емоционално и отново проехтя възгласът: “Аллах акбар”. И отново това двегодишно дете се разплака, този път неудържимо, с хълцане, със сълзи, с уплах, със стрес. Не мога да си дам вече толкова години обяснение за тази почти кошмарна и неочаквана случка, но тя е факт, тя се случи на мен, на моето дете.

Този спомен е много личен, но го споделям, защото е трагично преживян и е оставил в съзнанието ми травматичен отпечатък, от който става ясно, че в душата ни е закодирана някаква духовна константа, подобно на пола, на кръвната група и на наследствените белези. Детето ми беше толкова малко, а и не е могло да възприеме никакви външни прояви на религиозност, тъй като такива у мен тогава нямаше. Още с раждането си ние сме различни във всичко, различно е предразположението ни към религиите, затова трябва да бъдем търпими към своите различия и да не ги превръщаме във враждебност.

Представям си и се опасявам реакцията на християнския свят да не бъде като паническата уплаха на малкия ми син, предизвикана от мюсюлманския възглас.

Решението на Кемал Ататюрк да превърне джамията в музей е прието от Министерския съвет на Турция на 24 ноември 1934 г. и носи неговия и още 12 подписа. Музеят е отворен на 1 февруари 1935 г. и “бащата на турците” лично го посещава на 6 февруари. Днес ищецът пред Държавния съвет на Турция – “Фондация за опазване на историческите обекти”, аргументира искането си музеят да бъде отново превърнат в джамия, с твърдението, че подписът на Ататюрк под документа е фалшив. Подобно твърдение е

гавра с паметта

на големия

държавник,

с идеите на кемализма и с историята на страната. Нима той би посетил музея само пет дни след неговото отваряне, ако това не беше станало по негова воля? Той управлява страната още три години до смъртта си и нима, ако такова важно решение е взето през главата му и още повече, ако беше фалшифицирано, той не би предприел действия да изрази волята си? Нима и другите 12 подписа са фалшифицирани? Подобни абсурди само показват колко безпомощни са аргументите на тези, които днес желаят да обърнат хода на историята.

Решението на Ататюрк е мъдро и далновидно. След като християнският храм е превърнат в джамия и функционира така в продължение на пет столетия, единственото правилно решение е в бъдеще да бъде музей на историята и културата.

Евентуално връщане на християнския статут на храма не би било прието от обществото в Турция, би предизвикало протести и брожения, би създало конфликт.

Освен това в продължение на близо пет века храмът е действал като джамия и това също не бива да бъде пренебрегвано и изтривано от историята. През нощта на 28 срещу 29 май 1453 г. в “Света София” е извършено последното християнско богослужение. Императорът Константин XI Палеолог и неговата свита се приобщили със Светите тайни и се простили с патриарх Атанасий II. Последното християнско богослужение било всъщност заупокойна литургия.

Империята била в
предсмъртна
агония
и това траурно богослужение се извършвало за нейния отлитащ дух.

След 53-дневна обсада султан Мехмед II завладял Константинопол. Градът бил подложен на разграбване, а църквата “Света София” веднага е превърната в джамия като символ на завоеванието, но името на Божията премъдрост е запазено. Тя е била силно разрушена от водените военни действия. Мехмед II Завоевател предприел сериозни мерки за запазване културните ценности на своята нова столица.

През 1483-годишното си съществуване величественият храм е претърпял множество премеждия – десетки пожари и земетресения причинявали разрушения и повреди, бил завладян и разграбен от кръстоносците, на неговия престол се извършила Великата схизма – разделението между Източната и Западната църква през 1054 г., в него са интронизирани императори и патриарси, но е бил и прибежище на бедни и бездомни.

След всички разрушения е бил ремонтиран и възстановяван. Докато е бил джамия, по укрепването му са работили много архитекти християни, за да бъде съхранен за бъдещето този единствен в света шедьовър. По укрепването е работил и главният архитект на империята Мимар Синан, който е бил специалист и по противоземетръсно строителство.

През 2007 г. в САЩ е образуван “Съвет по освобождението на “Света София”, оглавяван от демократа с гръцки произход Крис Спиру, който си поставил за цел връщането на християнския статут на храма. В него участват влиятелни личности и политици, които настояват, че това е въпрос на правата на човека, а не само на църковния или политическия живот.

Въпросът е внесен в Конгреса на САЩ и е определен като един от най-важните, които някога са разглеждани в Съвета по правата на човека при Конгреса. Вносителите казват, че е неприемливо да се позволява повече такова открито неуважение към православното християнство и към всички християни.

Друга организация организира подписка в интернет със същата цел. Струва ми се, че тези стъпки са провокирали ответните действия на турската държавна власт.

Мисля, че дипломатичността е най-важното условие в сложната ситуация около “Света София”.

Храмът, който посещавам редовно, софийската “Света София”, е построен като християнски, впоследствие е превърнат в джамия, а след Освобождението християнският му статут е възстановен.

Днес той е централен, ремонтиран, подновен, поддържан, пред южната му фасада е Паметникът на незнайния воин, наскоро криптата му беше проучена, консервирана и отворена като музей. В този храм се отразяват всички превратности на историята, политиката и вярата.

Църквата “Свети Седмочисленици” е построена като джамия върху стар християнски храм, след Освобождението е превърната в християнски храм и ние приемаме тези обрати като закономерни. Съдбата на храмовете се определя от политическата съдба на народите.

Дори да бъде възвърнат мюсюлманският статут на “Света София”, това няма да е нещо ново под слънцето. Но би било жалко, след като мюсюлманинът Мустафа Кемал е имал прозорливостта да прецени, че на най-великия и най-величествен храм на християнството

подобава статут
на музей, който да
е достъпен
за всички хора от всички вероизповедания, в който да се съхраняват и опазват светините и от християнския, и от мюсюлманския му период, в който нищо от историята да не бъде унищожено или поругано, в който никой да не се чувства заплашен или притеснен.
Накрая ще споделя моето предусещане, че музеят няма да бъде превърнат в действаща джамия.

Струва ми се, че диктаторът Ердоган ще се споразумее задкулисно с диктатора Путин, който неслучайно досега запазва мълчание по въпроса. (Текстът е писан преди вчерашния разговор на Путин с Ердоган - б.р.) Музейният статут ще бъде запазен, след като бъде изтъргуван, и двамата диктатори ще поделят дивидентите, за да покажат на останалия свят, че те са великите. Просто са сродни по мислене и действия.

А какво ще стане по-нататък с величествения храм на Божията премъдрост е в Божия власт.

Текстът е от kultura.bg/web. Заглавията са на редакцията на "24 часа".