Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Как Иван Вазов осъди зло куче на смърт през 1880 г. в Берковица Иван Вазов с майка си, братята и сестрите си

Четири са българските градове, оказали въздействие на големия български писател и поет Иван Вазов. Това са родният Сопот, София, Пловдив и едно малко северозападно градче. Тази година Берковица отбелязва годишнина от пристигането на големия поет и писател в града. Патриархът на българската литература живее в града под Ком от пролетта на 1879 година до есента на следващата 1880 година.

Наричат Берковица града на кестените, малините и горската прохлада. И наистина всяка привечер към 8 ч. от планината повява една хладна въздушна пелена, която съживява градчето. Такова го заварва и Иван Вазов, когато пристига в него.

Тогава той е млад, но вече известен поет, изпратен като председател на окръжния съд.

В Берковица попада сред красива и девствена природа

и сред оригинални личности, които се съдят за имоти, клевети и кучета и които по-късно стават персонажи от негови произведения. Вазов признава, че това е един от най-плодотворните периоди от живота му. И остава благодарен на града, на който се нарича "случаен гостенин".

Вазов пристига от Русе на 7 март. Идва тук по препоръка на лекари, които му откриват белодробно заболяване. По това време има и други предложения за чиновнически постове, но избира този град заради климата. Тръгва си от Берковица на 18 септември 1880 година. Въпреки че това е кратък период, всъщност е много ползотворен.

Първоначално живее на квартира в къщата на виден чорбаджия. След това пристига в Ипеклийската къща, собственост на търговец от днешно Косово. Вазов не е бил сам в къщата, а с един от помощниците си - Иван Стоянов, който е героят Дормидолски от романа "Митрофан и Дормидолски". Стоянов е ползван и за образ на Дикий Барин от "Нова земя". В тази къща Вазов има една любов - 19-годишната туркиня Зихра с кръщелно име Параскева. Вазов я е наричал Пеше. Зихра пристига със съпругата на Стоянов, която също е покръстена туркиня. Зихра е била икономка на Вазов, а от връзката се ражда "Зихра" - поема, излязла в Пловдив.

"Иван Вазов осъжда куче. Животното нападнало близката кошара на Еленко Атанасов от с. Костенци. Овчаря го нямало в кошарата, залисан по работа някъде из къра. Тогава кучето на Михал Първанов се развъртяло из изплашеното стадо, удавило и разкъсало деветнадесет ярета и агнета. И сега пострадалият стопанин беше се потъжил пред съда."

Това е извадка от едно много интересно дело, разглеждано през 80-те години на XIX век в Берковица. Решението по делото е прецедент за съдебната система. Съдията обаче ще стане известен по-късно с нещо съвсем различно от правната си дейност.

През 1879-1880 г. Вазов е председател на Берковския окръжен съд. Описанието на случая намираме в книгата "Берковска хроника" на Теодосий Атанасов, предоставена ни от краеведа Димитър Церовски. Той самият е потомък на Еленко Атанасов, чието стадо е пострадало от подивялото куче.

“Право седи, криво съди, млад кадия”

Димитър разказа пред Severozapazenabg.com, че за прадедите от този род не са запазени много спомени до наши дни. Знае се, че са се занимавали с отглеждане на овце в Берковско – обичайно препитание в този район, където пасищата са в изобилие, а земята за ниви – малко. Можем да си представим каква загуба е била за стопанина Еленко да види убити от куче деветнадесет млади животни. Делото се следи с голям интерес от жителите на Берковица – знае се, че собственикът на кучето Михал Първанов е близък до местните властници. Делото освен това трябвало да се гледа бързо, за да се заровят веднага убитите агнета и ярета.

Вазов изпратил призовки за Михал и за Еленко и на 2 април било първото заседание на съда. На площада и в кафенето в Берковица шумно обсъждат трябва ли да се търси вина – някои корят Михал, че е оставил подивялото си куче да пази пчелина му, други обсъждат Еленко – как така се оставя без човек цяло стадо? Изборните членове Гоца Първанов, Герасим Истатиев и Ценко Петров се прибрали рано в съдилището, за да не се влияят от споровете и внушенията, разказва в книгата си Теодосий Атанасов.

Заради пропуски делото се отлага за 7 април, когато започва ново заседание. И този път, както предишния, няма адвокати. Съдът обаче е доволен – така делото ще приключи по-бързо. При разпитите се разбира, че предния ден

кучето се нахвърлило на

друга кошара и убило “изимелче”,

или млада овца. За свидетел е извикан и стопанинът, оставен да се грижи за пчелина – Георги Пчелинджията. Той така и не пожелава да се яви на делото.

След дълго изслушване на свидетели съдия Вазов диктува решението си: "Кучето на Михал Първанов да се убие…"

Отделно Георги Пчелиджията трябва да плати на пострадалия 180 гроша, защото е оставил кучето без надзор. Присъдата е по Османския наказателен закон, който действа няколко години след Освобождението, докато новата държава приеме свои закони. И двете страни по делото остават доволни от решението, само някои берковчани недоволстват, че не Михал ще плаща обезщението.

По-късно с това дело от интерес се занимава и Алеко Константинов. Като млад адвокат му е интересно, защото съдът стоварва наказание на кучето. За тази история самият Вазов не пише разказ, както за други случки от Берковския край. Тя е достигнала до нас от документи и спомени на съвременници.

Сюжетът с делото за кучето е използван от художничката

Селма Тодорова в нейната картина "Право седи, криво съди, млад кадия". На платното са изобразени младият председател на съда Иван Вазов, пострадалият Еленко, както и самото подивяло куче. За добро или лошо, и днес продължават споровете трябва ли агресивни кучета да се убиват, или единствено стопаните носят вина.

Къщата, в която е живял, днес е превърната в музей

- обявена е за такава през 1950 година. По онова време вече е и народна старина, макар в нея да живее пореден собственик. Оттогава всички я наричат Вазовата. Експозиционният план е реализиран от художника Преслав Кършовски. През лятото на 1957 година музеят е отворен за посетителите. За престоя си в Берковица Вазов пише:

"В съда се занимавах с членовете на "съдебните правила" и на турския наказателен закон, а вън от него поетизирах, мечтаех, любех слънцето, свободата и горите. А каква чудна природа тука! Каква красота в това непознато райче.

В свободни от занятие дни

правех на кон радостни излети

с млада дружина берковчани, с доктора и с управителя из гъстите букови лесове, що обличат полите и хълбоците на Стара планина, упоен от шума на кристалните планински потоци, от дъха на тревите и цветята, от младостта си и от всичко, от всичко. При един излет на величествения Ком видях като на длан цяла Западна България и Източна Сърбия. Ширине безкрайно, простори необятни, въздух, небеса. Не, никога няма да се изличат приятните спомени".

Читалището в Берковица е избрало за патрон Вазов. Така се нарича и трето основно училище в града. В двора му е издигнат бюст-паметник на литературния патриарх. В Берковица винаги отбелязват годишнината от пристигането на Иван Вазов - всяка година през март.

“Вазов освен “Зихра” е описвал и Берковския Балкан

и природата в стихотворенията "На Ком", "На детето" и "Малини". "Малини"е едно от нарицателните за града произведения, възпято е в песен. Има построена чешма от розов мрамор с женска фигура с кошница, казва се Малинарка. Тази чешма е от "Малини" и е открита през 1967 година.

Най-известното произведение на Вазов, писано тук, е "Грамада". То разказва за една традиция от село Гушанци, днешно Замфирово, където селяните са хвърляли по камък и са изричали проклятие срещу чорбаджията, който ги е потискал. Поемата "Моята съседка Гмитра" също вижда бял свят именно в Берковица". "Белимелецът" е друг от разказите на Вазов, писани тук. В музея има лични вещи на Вазов - кръст, пред който в съда са се вричали, че ще казват само истината, както и мастилницата му, направена от интересен камък. Съхраняват се портрети - единия го представя като млад, на 29 години. Има и портрет на Вазов, озаглавен "Последните години на Вазов". Ценен е портретът и от снахата на поета Елисавета, която го рисува през 1917 година при гостуване на Борис, неговия брат, в Костенец.

След Берковица Вазовият маршрут може да продължи до Лопушанския манастир, който той често е посещавал, а игуменът му е разказвал

случки от борбите

на българите

от този край за национално освобождение. В този манастир той пише глави от романа "Под игото" и "Под манастирската лоза". Нaродният поет Иван Вазов е наричал Берковица с името Бреговец. Това е така, защото градът се намира на двата бряга на едноименната река. С името Бреговец Вазов описва града и в романа си "Нова земя".

Берковица привлича благодарение на природните си дадености, но също така, защото е град с богата история, преплел в себе си купища съдби на големи българи. През 1965 г. на връх Ком е изграден барелеф на Иван Вазов, за когото се знае, че е обичал да се разхожда в планината.