Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

За Ботев смърт няма

Какво подсказва интуицията ни за безсмъртието

В деня на Ботев - 2 юни, той оживява в мислите на всеки, който е застинал прав и му отдава почит под разтърсващия вой на сирените.

Да, Христо Ботев е безсмъртен. Като Васил Левски и другите големи герои от българския пантеон. Какво точно обаче е това безсмъртие, около което се е изградил митът за тях. И един по-общ въпрос - как извън мита човекът в своите най-съкровени въжделения си представя надмогването на смъртта и съществуването отвъд нея. Своето и на другите хора.

Ботев дава отговорите и може да му се вярва, защото при него, както знаем,

има най-плътно

съвпадение

между слово и

дело. Каквото е

казал - станало е

Атеистичният уклон на новата българска култура обаче е утвърдил една общоприета идея за безсмъртието само като символно - безсмъртие в преносен, духовен смисъл. Тя се преподава в училище и понеже се опира на здравия смисъл, човек се успива и свиква с нея. Сега ние сме сигурни, че Ботев е умрял, но е “жив в сърцата ни”.

Фактически е точно така. Днес науката не отрича безсмъртието. Човек остава жив след своята смърт чрез гените си, предадени на следващо поколение. Ето защо, понеже сме българи, ние сме наследниците на Ботев. Той живее в нас, неговата кръв тече в жилите ни.

Той обаче мисли другояче. За Ботев безсмъртието не е символично, а съвсем буквално. То е безсмъртие не само на духа, но и на тялото.

Тази идея той залага в най-дивното българско стихотворение “Хаджи Димитър”, и то в централната му строфа. Тя обаче е развита по много странен начин.

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира. Него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят.

Строфата съдържа следните твърдения: пада в бой - не умира; не умира - жалеят го; жалеят го - песни за него пеят.

“Пада в бой” има две взаимноизключващи се значения: “загива, умира в битка” и “не загива, не умира, а само губи битката, сразен е”. Ето защо няма пълно противопоставяне на “Тоз, който падне” и “той не умира”, тъй като “пада” не е пълен синоним на “умира”. Доста е невероятно, но пък

е напълно

възможно да

паднеш в бой и

все пак да си

жив

Още по-нелогична е връзката на “той не умира” с “него жалеят”. Тя даже е парадоксална - не се жалее този, който не е умрял! Всъщност той е жив и за него се пеят песни.

Това изобщо не е баналният преход от “физическа смърт” към “духовно безсмъртие”, който учителките втълпяват в класните стаи като единствено правилния прочит на тази строфа. Този преход важи не за Ботев, а за Пенчо Славейков, написал епигонски доста по-бледото: “Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей”.

В баладата на Ботев юнакът не умира не само духовно, но и тялом. След приказната вечер и самодивската нощ той пак е жив, с кървяща рана и ближещ я вълк. Това е едно жилаво телесно безсмъртие. То продължава и продължава със слънчевия кръговрат и се разстила във вечността.

Такова безсмъртие Ботев провижда не само в баладата си за Хаджи Димитър, но и в другия свой шедьовър - елегията за Васил Левски. И двете стихотворения имат огледално симетрична структура с център тялото на героя. В елегията това тяло би следвало да е максимално инертно и безсилно, тъй като е на увиснал на въже мъртъв човек. Това обаче изобщо не е т.нар. мъртво тегло.

Героят виси на

бесилото “със

страшна сила”

Той обладава същата “сила мъжка” като юнака там, на Балкана.

Двамата лирически герои са заедно и в православния календар за 1875 г., отпечатан от Ботев. Той е украсен с текста на стихотворението за Хаджи Димитър и в него Левски е провъзгласен за светец. Посочен е и денят, в който да бъде почитан - 21 март. А както е известно, не само духовете на светците, но и телата им се запазват - те са нетленни. Това е още една, макар и косвена, проява на Ботевия възглед за телесното безсмъртие.

То застига и самия него във Врачанския Балкан. Но и от Ботев, също като от Хаджи Димитър и Левски, няма открити тленни останки въпреки стигналите вече до маниакалност търсения. Чисто юридически

тримата са

изчезнали, но не

и мъртви

И тук, строго погледнато, важи римското правило “ако няма тяло, няма убийство”.

Освен това и за тримата върви упорита десетилетна мълва, че са оцелели, оживели са някак след премеждието и срещата със смъртта. За Хаджи Димитър има данни, че е пренесен от четниците в Средна гора и лекуван дълго там. За Левски - че край град София е обесен друг човек, негов двойник, заловен на Дунава. За Ботев пък има версия, че е заловен жив и е заточен в Анадола, откъдето след доста време се бил върнал инкогнито и бил засечен в Бургас.

Като се има предвид огромното влияние на Ботев върху Вазов, Яворов, Славейков и изобщо върху българската култура, логично е безсмъртието в нея да се привижда като Христовото. Това се вижда най-ясно в образния паралелизъм на Васил Левски с Исус Христос, положен първо от Вазов в одата “Левски”. После той се вгражда в безброй художествени творби, в киното и в театъра, та чак до наши дни и

настояването на

Велислава

Дърева, че

Левски е

“всевишен”

Христос обаче също надмогва смъртта не само като безплътен дух, но и с тялото си. След възкръсването и преди да се възнесе, това тяло има някои странни прояви (минава през стени), но то е безспорно налично, зримо. В това собственоръчно се убеждава Тома Неверни, като го допира.

Така в културата се оформя масовата представа за трансцендентното съществуване. Ако след смъртта има живот в отвъдното, там се пренасят не само душите, но и телата. Съответно раят и адът са триизмерни предметни пространства, обитавани от човешки тела. А и за какво са там тучните пасбища и фонтаните, огньовете и сярата, ако безплътните души нямат сетива за тях, с които да изпитват било вечните мъки и страдания, било насладите и блаженството.

От всичко на този свят само музиката е “за душата”. За надмогване на смъртта обаче в отвъдния свят тя не стига.

Интуицията подсказва, че е нужно и останалото. В деня на Ботев и на загиналите за свободата на България, докато вият сирените и всичко е застинало, нас ни обсебва тъкмо тази интуиция за безсмъртието - тяхното и нашето.