Вече трети месец не е излизала от отделението. Не е целувала дъщеря си от 28 февруари. Не пие вода и не яде по цял ден, за да не сваля предпазния костюм

В понеделник губи 91-годишна жена неочаквано. Посинява преди дни, но я стабилизира и мислела, че ще оздравее

Най-голямото й изпитание било да излекува шефа си, като му дава допълнителни дози хлорохин

Инфекциозната лекарка от Афганистан, която излекува шефа си от коронавирус в Лом, сама се грижи за болните от COVID-19 в болницата и вече почти трети месец не е виждала дъщеря си.

Откриваме д-р Шакилла Нури Попал-Димитрова в понеделник силно натъжена, защото

малко преди разговора ни е загубила пациент,

болен от коронавирус. Говори трудно през екипировката, но разбираемо.

“Много ми стана мъчно и тежко го преживявам - споделя пред "168 часа" тя. - Беше 91-годишна, но много мила жена. Преди да се пенсионира, е била медицинска сестра и вероятно е била много добра в работата си. Приех я на 4 май. Беше в много тежко състояние. Не беше контактна, а и имаше немалко придружаващи заболявания, включително и пневмония. Преди няколко дни посиня, защото имаше дихателна недостатъчност, а това води до цианоза. В такива ситуации кожата потъмнява, придобива сивкав цвят, устните и ноктите посиняват. Беше много зле, но я стабилизирах и затова смятах, че ще оцелее. В нея ми беше надеждата и положих всички усилия, за да я изпиша жива и здрава, но не се получи.”

Това е третият смъртен случай в болницата в Лом

от началото на пандемията, но със сигурност поводите за усмивки на лекарите са повече.

“В неделя успях да изпиша 3 жени, а преди това още 2 - обяснява д-р Попал-Димитрова. - Имах много пациенти, които постъпиха с тежка пневмония, типична за COVID-19, имаха и дихателна недостатъчност, но PСR тестовете им бяха отрицателни. Имаха различна клинична картина. За щастие, си тръгнаха живи и здрави.”

Лекарката допълва, че дихателната недостатъчност е един от характерните симптоми за болните от COVID-19.

“Освен тази клинична симптоматика наблюдавам и учестено и затруднено дишане или както един пациент казва - дишам като риба на сухо - подчертава инфекционистката. - Може да има пневмонии, ангина, болки в ставите и мускулите, леко втрисане или фебрилитет, но до 38 градуса. Сещам се за един пациент, който нямаше вкус и обоняние, смятах, че е коронавирус, но PCR тестът му беше отрицателен, което много ме учуди. За всички обаче най-характерната черта е афтозно изменение и стоматит - възпаление на езика с много афти. Почти при всички се наблюдават и болки в гърлото и суха, дразнеща кашлица.”

Точно такава имал и шефът на инфекциозното отделение д-р Емил Георгиев, който повтарял, че е добре.

“Той беше първият в болницата, болен от коронавирус - казва д-р Попал-Димитрова. - Обади ми се на 19 март в 22 часа

и ми каза, че тестът му е положителен

Не знаем как се е заразил, вероятно от пациент. Повтаряше ми, че е добре, но аз го питах дали е сигурен, защото кашляше. На следващия ден се чухме отново и той дойде в отделението за преглед. Когато го видях, се уплаших. Състоянието му беше сериозно. Имаше пневмония и дихателна недостатъчност. Радвам се, че знанията ми не ми изневериха и че всичко, което приложих, даде резултат, защото това беше голямо изпитание за мен. Реших да му давам допълнително хлорохин. Прекара 17 дни в отделението, но успя да пребори болестта. Разбира се, заслугата не е само моя, а и на сестрите."

Въпреки че е единствен лекар в COVID-19 отделението, д-р Шакилла не се оплаква, защото работата не й тежи. Разбира се, както всички останали медици, и тя изпитва неудобствата на екипировката.

“Обличам защитния костюм около 8 ч. сутринта - обяснява инфекционистката. - Най-рано мога да го съблека към 20 ч., но понякога се случва в 22 ч., в полунощ или в 2 часа през нощта. Зависи как е работата. Случвало ми се е прекарвам в него и 24 часа. Понякога го свалям за 2 часа, за да мога да извърша някакви други дейности. Заради костюма закусвам сутринта и през целия ден не пия вода и не се храня, за да не се налага да отида до тоалетната. След като сваля екипировката, пия около 1,5 л вода и вечерям. Докато работя, не усещам тежест или глад, но като приключа, вече умората надделява. Вероятно това се дължи на напрежението.”

Неприятното в случая е, че откакто е започнала пандемията, д-р Попал-Димитрова не е напускала болницата.

“Не бях излизала 2 месеца и на Великден дойдоха съпругът ми и дъщеря ми, които живеят в София, за да ме видят - споделя емоционално лекарката. - Гледахме се от разстояние. За последен път целунах детето си на 28 февруари. Това ми тежи, но тя ме разбира. Добро дете е. Обикновено винаги ме пита кога ще се прибера, но откакто е пандемията, нито веднъж не е повдигнала този въпрос. Те и двамата много ми помагат. Правят ме много щастлива. Подкрепят ме всички - и близките ми, и сестрите в болницата, и останалите лекари.”

Въпреки тежките моменти лекарката от Афганистан е оптимист и вярва, че един ден животът ще върне нормалния си ритъм.

“Надявам се всичко да се успокои, но

не знам дали тази инфекция ще изчезне

- казва д-р Попал-Димитрова. - По-скоро ние може да свикнем с коронавируса, както сме приели грипа, морбилито и другите инфекциозни болести. Постоянно се появяват епидемии, но ние вече ги лекуваме. Надявам се, че ще свикнем и с това предизвикателство. Може би понякога ще чуваме за огнища от COVID-19, но те ще са по-ограничени. В крайна сметка не всички, които се заразяват, губят битката. Умират тези, които имат придружаващи заболявания или закъсняват с търсенето на помощ. Единственото, за което се страхувам, е, че аз трудно ще се върна към нормалния си ритъм на живот. Откакто е пандемията, не контактувам с хората и не съм стъпила в магазин. Затова мисля, че когато вирусът утихне и изляза, по навик или ще пазя себе си, или другите.”

Лекарката искрено мечтае да се разходи, да си купи сладолед и да обиколи улиците. Обикновено така правела, преди да се разрази пандемията.

Д-р Попал-Димитрова започва да работи в инфекциозното отделение в болницата в Лом през ноември 2004 г. В края на следващата година обаче излиза за 3 години по майчинство след като ражда дъщеря си. Връща се на работа чак през 2013 г., след като специализира инфекциозни болести. Записва и докторантура, като остава само да я защити.

Интересното е, че преди да постъпи в инфекциозното отделение,

тя е работила в Спешна помощ,

защото много й харесвала реанимацията.

Всъщност д-р Шакилла идва в България през 1989 г., за да учи медицина.

“Още от дете исках да стана лекар - казва тя. - Майка ми ми казваше, че от малка съм била влюбена в медицината. Когато реших да се запиша да уча, трябваше да избера държава. Реших да е България, защото още от ученичка знаех за българските рози, защото това цвете ми е любимо.

Получих това обучение като награда от Министерството на образованието в Афганистан, които ми осигуриха и стипендия. Първоначално бях на подготвителен курс по български език в Русе и след това започнах да уча медицина.

След като завърших, смятах да работя в друга държава, но исках първо да придобия малко опит. След това се омъжих и осъзнах, че

чувствам България като втора родина

Затова и останах. Избрах инфекциозните болести, защото при тях винаги може да се търси диагноза, има лечение, но повечето заболявания са тежки."

Д-р Попал-Димитрова не крие, че в практиката си е имала немалко рискови пациенти.

"Имала съм доста тежки случаи като менингити, менингоенцефалити, хепатити, морбили, разстройство, но то всъщност е синдром, който протича много сериозно - разказва лекарката. - Някои инфекции са смъртоносни. Една лаймска болест например може да предизвика миокардит, а ку-треската засяга клапите на сърцето и води до ендокардит. Много от инфекциозните болести

дават сериозни усложнения,

ако не се лекуват навреме."

Именно по тази причина лекарката от Афганистан често се сблъсква с най-тежките случаи.

“В отделението имахме млада жена на 25 г., която беше със захарен диабет и инсулинова зависимост - спомня си д-р Попал-Димитрова. - Дойде с много тежък грип, а аз се съмнявах за миокардит, защото имаше всички симптоми. Оказа се, че не е това, защото при такива случаи се прави ехография. Тогава бях сама в отделението и тя беше в много тежко състояние и буквално някъде 36 часа не бях излизала от болницата. За щастие, тя се оправи, но след известно време беше развила тежка пневмония. Нейният съпруг ми се обади, че е настанена във върешното отделение и иска да ме види.

Тя плачеше

и мислеше, че

ще почине,

защото беше зле и колегите искаха да я транспортират в дихателния център в “Пирогов”. За щастие, се излекува и аз много й се радвам. Имам много такива случаи, при които надделяват емоциите, независимо дали става дума за дете, или човек на 100 г.”

Инфекционистката допълва, че когато пациентите оздравяват, се чувства добре, но

ако някой почине,

го приема тежко

Затова през свободното си време, за да се разсее, обича да глези семейството си, като приготвя разни вкуснотии в кухнята. Кулинарията й е хоби. Често слуша и музика, защото й действа успокоително.

“В тази ситуация съветвам всички да се ръководят от здравия разум и да не се страхуват - завършва д-р Шакилла. - Да пазят прилична физическа дистанция и лична хигиена. Ако това ни стане навик занапред, винаги ще ни пази от всичко.”