Лиза Шопова: Ролята на Силвия е любопитна, но не бих посегнала към нея

Двете се познават от студентските години в НАТФИЗ, а сега създадоха и моноспектакъл

ИНТЕРВЮ НА ВЛАДИСЛАВ ВАЦОВА ЗА "24 часа"

Силвия Лулчева е една от най-талантливите български актриси. Тя е завършила НАТФИЗ в първия клас на Стефан Данаилов. Зад гърба си има много театрални роли, а феновете на сериала “Столичани в повече” я свързват с героинята Славка Лютова. Наскоро тя предизвика себе си в моноспектакъла #МЪЖЪТМИЕВИНОВЕН, чиято премиера бе на 5 февруари в Сатиричния театър.

Режисьор и автор на текста му е Лиза Шопова, сестра на актьора Христо Шопов. Тя също завършва НАТФИЗ, но в класа на Крикор Азарян с асистент Тодор Колев. Известно време излиза на сцената като актриса, но решава да се отдаде на друго артистично поприще. Тя режисира още постановките “Всичко или нищо” и “Трима мъже и една Маргарита”.

- Г-жо Лулчева, страх ли ви беше да излезете сама на сцената, когато ви предложиха да направите моноспектакъл?

С. Л.: Признавам, че това ми беше мечта, искала съм го. Било ми е любопитно как се случва, въпреки че съм си давала много ясно сметка за обема на отговорността, дори за чисто физическото натоварване, на което се обрича човек на сцената, тъй като театърът е едно колективно изкуство. Интересното в него е партньорството, взаимодействието с другия в името на една обща цел. Младен Киселов казваше, че е като футбола - много са играчите, топката е една, а целта е разказът да върви динамично, докато зрителят стои полуседнал на скамейката и очаква следващия гол.

Така че в никакъв случай моноспектакълът не е толкова театър. Той е по-скоро една друга форма, която ограбва зрелищността, която театърът предлага. В моноспектакъла зрителят и разказвачът не се делят. Формата е изповедна, стендъпкомедийна. трагедраматикокомична... Ега ти новия формат. (Смее се.) Но е много интересно, защото няма как да обърна лодката на групата. Ако се напълни с вода, сама съм си виновна. (Смее се.)

- Г-жо Шопова, как стана така, че вие режисирахте моноспектакъла #МЪЖЪТМИЕВИНОВЕН?

Л. Ш.: Идеята дойде от Силвия. Тя гледа предишното представление, което направих в Сатириричния театър “Трима мъже и една Маргарита”. Засякохме се в коридора и тя каза: “Хайде следващия път да направиш нещо за мен”. Отвърнах : “Добре”, но то си остана във времето. После направиха COMEDY BAR Happy Сатира и така се завъртяха нещата. Написах текста и започнаха репетициите.

- Значи текстът е писан специално за Силвия Лулчева?

Л. Ш.: Да, познавам я като актриса, гледала съм я и нямам съмнения в нейните качества. Да се работи с нея, е голямо удоволствие.

Тя е войник - няма

мрън, няма

оплаквания, болна,

здрава, недоспала -

винаги е 100% на

сцената

- Г-жо Лулчева, не се ли уплашихте, че няма да имате партньор, на когото да се опрете при нужда?

С. Л.: Много се уплаших. Най-страшното е да ти се сбъдне мечтата. Иначе е много лесно да хулиш Господ, че не ти чува молитвите. Но когато той каже: “Заповядай, ето ти го! Спечели от тото няколко милиона!” Ами сега какво да ги правя? След като през септември много бързо и лекомислено казах веднага “да” за моноспектакъла, защото само това и чаках, видях първите опити - разказа на Славчо Пеев, след това Явор Борисов и Кирил Бояджиев. Да, бе, тъкмо за мене работа - мъжка територия. Мислех си, че няма да мога да доплувам до сушата. А междувременно се случиха и в театъра много ангажименти, така че не можех да бъда посветена изцяло на моноспектакъла. Първоначално трябваше да бъде от първо лице ед. ч., след това категорично да не съм аз. После стана абсолютно драматургичен текст. Това е съвсем друга жена, единствената прилика е, че имаме една и съща професия и дете на една възраст. В средата на ноември фиксирахме 5 февруари като дата за премиерата. Вече нямаше мърдане. Гръмна пушката и тръгнах.

- Как реагира публиката на премиерата?

С. Л.: Много се забавлявах, защото мъжът ми, като е влизал, е видял на бара група хора. Били цял офис, който дошъл на тиймбилдинг да гледа #МЪЖЪТМИЕВИНОВЕН. Не са отишли да пият по едно питие в бар, не са се прибрали по домовете си, не са отишли при децата си, а са дошли на театър. Много ме трогна това. Няма как публиката да не се опитва да търси самата мен в телевизионните и театралните изяви. Дълго време трябва да мине, за да стане ясно, че това не е моето първо лице, а някаква театрална героиня. Така или иначе зрителят те слага под един знаменател с това, което казваш като герой на сцената. Аз като дете не можех да си представя, че Георги Черкелов не е някакъв лош човек, който мъчи хората, защото бях гледала “На всеки километър”. Дълги години трябваше да минат, за да узрея, че това е бляскав актьор с други сценични проявления.

- Случвало ли се е да ви приписват качества заради някой ваш образ?

С. Л.: Един съученик на брат ми, който ме познава от много крехка възраст и беше живял дълго време в чужбина, като се върна, гледа “Столичани в повече”. Обади се на брат ми и каза: “Аз не съм я виждал от години, но тя не може да не е такъв лош човек, какъвто играе. Сигурно се е променила”. (Смее се.)

- Значи сте много убедителна актриса.

С. Л.: Хора, разберете, това е роля, а не е лошотия. “Не, тя не може да не е такъв идиот”, настоявал той. Така че със сигурност ще трябва да се оправдавам, че не говоря в първо лице, но... професия. Както хората могат да те намразят, когато си служител зад гише, заради цялата институция, която представляваш. Сърдят се на системата, а винят служителя, че не е успял да им свърши работата. Така е и с актьора. Той понася всичко, което драматургът или сценаристът и режисьорът са поискали от него.

Казва го и отсреща:

“Край, той е много

лош човек, аз го

познавам”

Е, да съм учила за нещо друго. Сигурно е много приятно да си положителен герой, любимец на зрителя, аз се изкушавам да играя криви, смешни, странни и не толкова праволинейно добри и кротки хора. Изкушават ме чешитите, щураците, беладжиите и зевзеците. (Смее се.)

- Защо избрахте именно заглавието #МЪЖЪТМИЕВИНОВЕН?

Л. Ш.: Имахме няколко работни заглавия. Едното беше #ЩЕТИМИНЕ, но в края на краищата “мъжът ми е виновен” или “гаджето ми е виновно” е реплика, която всяка жена е казвала по няколко пъти в живота си. А # е знак, с който се обозначава тема, по която има много публикации.

С. Л.: Вариант беше и “Отричаш до кома”, което също щеше да спечели много “приятели”. С нашето, разбира се, си навлякохме целия Божи гняв. Всички жени търкат ръце, точат брадвата и питат: “Кога да идвам?”. А мъжете викат: “Така ли? Добре, нека е война”. А то няма нищо подобно. Никой не вади томахавки, не хвърля обвинения и не задава гневни въпроси. Никой на никого не се заканва, още по-малко с юмруци. Всичко се случва в главата на една уплашена жена.

Л. Ш.: Искрено се надявам и мъжете да се забавляват на моноспектакъла, защото текстът е писан с

голяма самоирония

към нас, жените, и с

обич към мъжете,

защото без тях реално не можем да бъдем 100-процентови жени.

- Г-жо Лулчева, има един момент, когато казвате няколко пъти много емоционално “Обичам те” на един дървен стол на сцената. Какво си представяте в този момент?

С. Л.: Това е един от малкото тихи моменти в шумотевицата, която предизвиквам. За него Лиза ми каза: “Много те моля, тука поне не бързай. Дай си време и въздух. Бъди искрена, нищо друго”. Това “Обичам те” е молба. Колегите ме питаха как вървят репетициите, защото това е територия, в която няма кого да питаш: “Пич, тук това как ти звучи, добре ли върви? Динамичен ли е диалогът?”. Както Стефан Данаилов много пъти казваше: “Чуй се какво казваш и го кажи така, че да те разбера”. Ами аз на кого да го кажа, като съм сама? Как да знам дали са го разбрали? Като ме питаха как вървят репетициите, отговарях: “Най-хубавото на тази наша среща с Лиза Шопова е, че не тръгваме с огромни амбиции да изкачим Еверест или да смаем света, като покажем чудо невиждано”. Нищо подобно, работният процес бе нормален, без вкопчване в някакъв непременен резултат. Когато ми беше най-страшно, си казвах: “И какво ще стане, ако се провалиш? Голяма работа! Няма да съм убила човек. Явно толкова си мога. Когато се освободих от непременността на щастливата развръзка, си казах: “А какво ще стане, ако няма такава”. Най-много Калин Сърменов или някой от театъра да каже: “Силве, не се получи, предлагаме същото на някого другиго, той да опита”. Нямаше да бъде обида, просто една мечта по-малко - не се е сбъднала или не се е получила. Голяма работа.

- Г-жо Шопова, създавайки смешките в текста, мислехте ли си как би реагирала някоя позната в подобна ситуация?

Л. Ш.: Пиша това, което аз искам да гледам. Обичам динамиката и в случая жената с начина ѝ на мислене не ме затрудни. А когато се занимаваш с няколко неща едновременно и всички те са ти важни, няма как да не изглежда смешно, когато е изговорено, нищо, че за героинята ситуацията е силно драматична. Оттам идва смешното, не можеш да го търсиш. А и разполагам с много личен опит, както и на моите приятелки. Всичко е взето от живота, не е измислено.

- Имаше ли трудности по време на репетициите за моноспектакъла?

С. Л.: Най-страшното за Лиза беше да ми смени скоростта. “Разбери, този текст трябва хората да го чуят, няма закъде да бързаш. Ти го изсипваш. Укроти скоростта”, казваше ми тя. Аз съм много динамична, като състезателна спортна кола и нещо все са ми топли гумите, за да вървя напред. Лиза написа една актриса, която си е решила, че е особено значима, че по някакъв начин се разпознава като звезда с всичките атрибути на тази диагноза, че си е създала публичен образ... Нещо, което аз не успях през годините от всичкото това бързане. (Смее се.) Аз съм това, което съм, нямам време за друго. И съм майка, и съм в магазина с торбата,

и съм чувала глупави

въпроси като защо се

возя в градския

транспорт

Ами къде да се возя, през луната ли да мина? Как да стигна от точка А до точка Б? Живея в центъра, карам колело, влизам в близките магазини... Това е моят живот. Нямам нужда да се мисля за друг. Достатъчно е, че всяка вечер съм някой различен, за да се представям и в живота за някакво измислено същество. Нито имам време, нито нерви, нито нужда от това.

- Как влязохте тогава в образа на жена с подобна диагноза звезда?

С. Л.: Лиза имаше смелостта да напише една невъзможна жена. Как се играе тя, аз дори не съм виждала такива в България. Ние нямаме подобни луди звезди, които ходят като измислени. Няма такива жени, които се движат с охрана или с кадилаци. Всички сме работници. Дори, Бог да я прости, Стоянка Мутафова беше страшно народен и земен човек. Вижте как се държи Татяна Лолова. Че кой не може да я спре на улицата, да я види или поздрави, а тя да му обърне внимание. Няма такива, дето прелитат като феи.

Когато Лиза ме накара да вляза в обувките на тази толкова далечна за мен жена, беше много напрегнато. Хем пишеше за мен, хем не беше за Силвия. Най-важното бе да успокоя дишането, да стана друго същество, което да се разпадне пред очите на публиката... да стане човек.

- Вас спират ли ви хора по улицата и питат ли ви нещо?

С. Л.: Те си мислят, че ме познават, и казват: “Здрасти”. Аз се притеснявам, защото не мога да се сетя откъде се познаваме. Ние не сме близки, а те искат да сме си такива, пък аз не мога да си спомня да сме си дружили. Питат ме ще има ли още серии, къде да ме гледат. Искат да се заприказват. Не ме питат как съм в интерес на истината, защото смятат, че непременно съм добре, щом ме показват по телевизора, пък аз мога много дълго да им разказвам дали съм добре, или не. (Смее се.)

- Г-жо Шопова, по време на репетициите със Силвия Лулчева тя искаше ли да се включва в работата ви?

Л. Ш.: Да, тя обича да допълва моя текст. Аз я оставях, след което казвах: “Не, не, махаме го”. (Смее се.) Ние много се смеехме по време на репетициите. На моменти от толкова самоирония ни се и доплакваше, но беше много забавно.

- По-лесно ли е да пишете текстове за пиеси, след като самата вие сте били актриса?

Л. Ш.: Да, категорично, защото не обичам да слагам думи в устата на актьорите, в които да няма действия, а да са просто приказки.

Пиша така, сякаш аз ще играя тази роля и имам претенции към нея като актриса.

Не оставям компромисно да му е скучно на актьора, да не му е интересно това, което ще прави. Не ги оставям на една плоскост, т.е. единият лош, а другият добър, защото трябва да има пластове, противоречия, това е любопитното, а и така образите стават по-близки до хората. Нито един от нас не е само добър или само лош.

- Г-жо Лулчева, близките ви гледаха ли моноспектакъла?

С. Л.: Майка ми и дъщеря ми го гледаха в деня преди премиерата на нещо като репетиция. Логично искаха да ме окуражат. Радваха се, че не съм се провалила главоломно. Елица гледа със свои приятелки, става въпрос за момичета на 19 г., които бяха много впечатлени и от текста, и от начина му на поднасяне на сцената. Най-изненадващо тези млади дами, далеч не на възрастта на моята героиня, казаха: “Край, това все едно е писано за мене”. Очевидно и те разпознават гласа в главата си в драматургичния текст, написан от Лиза. Мама беше много смешна.

Видяла плаката отвън

и питала: “Абе

Силвето каза, че е

сама, а пък тука има

друга жена, много е

хубава”

Тя дори не ме е познала.

- Г-жо Шопова, във “Всичко или нищо” режисирате брат си Христо Шопов. Как се спогаждахте с него по време на репетициите?

Л. Ш.: Той е по-голям от мен и аз изпитвам уважение към него. Не можех както на другите актьори да казвам: “Хайде де, мръдни натам”. И двамата сме професионалисти, не е имало проблем, но определено с повече респект си търсех думите, с които да се обърна към него.

- Изкушихте ли се да изиграете ролята на Силвия Лулчева в моноспектакъла?

Л. Ш.: Ролята на Силвия е любопитна, но не бих посегнала да я играя, защото за мен това, което тя прави, е най-трудното. Да си сам на сцената 1 час, да няма партньор, който да те подпре, ако объркаш нещо... не знам. Но тя сама си го поиска, така че си го получи.

- Защо решихте да слезете от сцената?

Л. Ш.: Много време ми отне, докато се реша да седна да пиша. Ако трябва да съм честна, може би трябваше да започна преди 20 г. Последвах пътя на родителите ми и брат ми, станах актриса. Обичам тази професия, но усещах, че не е за мен. Аз съм такъв тип човек - сам юнак на коня. Когато си актьор, работиш с екип и трябва непрекъснато да зависиш от партньора си на сцената, от режисьора, от драматурга, от много неща. Моят свободолюбив дух някак си се бунтуваше. Затова избрах самотния път на пишещия човек пред лаптопа. Актьорската професия е изключително сложна. Там наистина се изисква особена хигиена, не само физическа кондиция, но и психическа. Трябва да си силен, да можеш да се справяш с всичко, да си в час, дори когато ти е лошо. Те възприемат представлението, което трябва да изиграят тази вечер, на живот и смърт. Дори и ако почине техен близък или са болни, те са способни да го преодолеят, за да излязат да играят. Затова изпитвам респект и уважение към тях и пиша за тях. До този момент текстовете ми разчитат на актьорите, ако те се дънят, и аз се дъня. Защото не всичко е в думите, а между тях.

- Двете сте се срещнали в НАТФИЗ, но сте били в различни класове. Г-жа Лулчева е била в класа на Стефан Данаилов, а г-жа Шопова - на Крикор Азарян и Тодор Колев. Какви са най-ценните съвети, които научихте от тези велики имена в българското кино?

Л. Ш.: Крикор Азарян ни казваше: “Не излизай на сцената, ако нямаш какво да кажеш”.

Тодор Колев ни учеше

на занаят,

защото театърът преди всичко е занаят на сетивност, на органика, на вярност в ситуацията.

С. Л.: От Стефан Данаилов научих, че можеш да си добър човек, въпреки че си уморен. Че можеш да си изключително добър дори към хората, които не харесваш, не разбираш или не одобряваш. Няма нужда да ги осъждаш, нито да ги приемаш на базата на това, което си чул за тях. Той бе много широкоскроен, много мащабен и смел, недостижимо голям и ужасно добър. Не мога да кажа, че съм го виждала лош, дори когато е викал или е крещял за нещо, винаги е бил прав.

- Децата ви смятат ли да тръгнат по вашия път - актьорското майсторство?

Л. Ш.: Да, синът ми Асен завърши НАТФИЗ преди около 3 години. Играе вече в 3 представления на Сатиричния театър. За съжаление, това е и неговият път. (Смее се.) Не можа да се отърси от семейната участ.

-Той участва и в постановката ви “Трима мъже и една Маргарита”. Трудно ли беше да пишете за него?

Л. Ш.: Не. Предложението за постановката този път дойде от бащата на сина ми Христо Мутафчиев - да напиша нещо за тях двамата. Постепенно, мислейки за идеята, исках да вкарам още герои. Пишех за тях по същия начин както за Силвия - имайки някаква представа от актьора, който ще играе ролята, му гласувам доверие и го надграждам. Когато пишеш конкретно за някого, хем от една страна, това те поставя в някаква рамка, хем от друга, е по-лесно, защото си представяш реално героя.

- Синът ви някога искал ли е съвет от вас за роля или определена сцена?

Л. Ш.: Преди да започнем да репетираме заедно - не, но мисля, че му спечелих доверието и по време на репетициите ме чуваше. Използваше това, което му беше полезно за ролята.

- Г-жо Лулчева, а вашата дъщеря Елица смята ли да тръгне по вашия път?

С. Л.: Не знам има ли вестник “Майката и порасналите деца”. (Смее се.) Вашият е “24 часа”. Да ви кажа, че 24 часа съм майка и пак не е достатъчно. Много бързо порастват децата и разбираш, че когато се объркаш, най-сигурният човек, когото може да попиташ къде си сбъркал, са те. Надявам се и тя да знае, че може да ме пита. Прави го и разказва. Много вярно вижда нещата.