Андрей Даниел - вълшебникът учител по живопис и живот
“Какво мислиш, че е фантазия?”, попитал го, когато бил дете, баща му Леон Даниел. Той отвърнал: “Много огледала, изнесени на двора!”
Вълшебник. Рицар. Посветен.
Tакъв ще остане големият български художник проф. Андрей Даниел за неговата ученичка - художничката и режисьорка Зорница София. И не само това...
По повод смъртта на уважавания живописец на 67-годишна възраст десетки артисти и негови приятели се сбогуваха с емоционални думи и лични спомени. Влиянието му е безспорно и се доказва от дълбоките следи, оставени у тези, до които се е докоснал - чрез силата на творчеството и личността си.
“Открих света на Андрей Даниел през 80-те, когато бях ученик в художествената гимназия - казва пред “168 часа” художникът Камен Старчев, син на известния скулптор Валентин Старчев. - Беше вълнуващо преживяване да видя каква е новата му картина. През годините това вълнение остана същото като тогава. Имах щастието да го познавам и да усетя неговата топлина и сърдечност.
Автор от световна величина, който ни остави едно прекрасно творчество, което ще вдъхновява и ще дава живот.”
Андрей Даниел работи основно в областта на живописта, но също и на стенописа, сценографията, графиката и оформлението на книги. Професор по живопис в Националната художествена академия. Член-кореспондент на БАН. Има над 100 участия в изложби на българско изкуство в страната и чужбина и над 50 публикации.
Той е син на Леон Даниел - най-значимия режисьор у нас, работил активно през целия тоталитарен период и в годините на политическия преход. Критиците определят работата му за епоха в историята на българския театър. Разбира се, подобна бащинска фигура няма как да не въздейства върху естетическия и общочовешкия поглед на Андрей Леон към света. Самият художник е признавал щастието си, че е имал шанса да живее повече от 50 години със своя родител на тази земя. И през това време простичките и делнични неща винаги са се оформяли пред него в един генерален смисъл. За Андрей Даниел баща му е бил гений в това да открива, да намира, да генерира смисъл. Не само за себе си, но и за хората около него. За да мотивира десетки, а оттам и хиляди души. И винаги Андрей е искал да продължи именно тази мисия на Леон - да продължи неговия смисъл.
Художникът се ражда в същата къща в Русе, в която е роден и режисьорът. Със съжаление в по-зрелите си години Даниел е казвал, че този техен дом вече не съществува. Там, в дунавския град, през 50-те години бъдещият живописец се радва на най-безгрижното си детство.
По онова време веднъж в един двор на еврейската махала в Русе седели под сянката на асмите неколцина артисти от най-изявените - Леон Даниел, Жак Авдала, Петър Попов и Иван Кондов. Около тях си играел Андрей. И всеки път, щом момчето чуело думата “фантазия” от някого от господата, започвало да скача, да се радва и да щурее. Мъжете дори си направили експеримент, за да са сигурни, че именно тази дума отключвала страхотна възбуда у Андрей. Да, така било. Тогава баща му го попитал: “Какво мислиш, че е фантазия?” А синът му отвърнал, без да се замисли: “Много огледала, изнесени на двора!” И пак подскачал.
Тази история, която не е останала в паметта на твърде малкия тогава Андрей Даниел, сподели във фейсбук русенската художничка Виолета Радкова.
“Мили, скъпи Андрей, още тогава си бил художник! - пише също тя. - Всичките ти картини са толкова различни, необичайни, фантастични, интелигентни, без “факти”... само мисъл, майсторство, интелект и радост, и радост от живота!
Благодарна съм на съдбата, че приживе ти разказах тази история от милото ти детство в моя любим град, която ти не знаеше... Поклон!!!”
През 1957 година семейството се мести от Русе в Бургас, където започва “бургаският период” на Леон. Там той е част от така наречената “велика четворка” и заедно с Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов правят "театър на съмишленици".
Макар че бил едва 5–6-годишен, Андрей си спомня живота в Бургас с непрекъснатия контакт с баща си.
“Той не е бил фокусиран, а едно присъствие, което полека-лека е образувало моя свят, пространството и вероятно е почнало да създава и някакъв смисъл в мен.”
Синът запаметява и тревогите около края на “този щастлив период”, когато цензори от София се намесват и започват да спират представления и най-безцеремонно да се месят в неща, които не разбират. Той помни и как започва задочно сражение с хората от Бургас, които обичат своя театър. Дискусии и обсъждания - пълни с предатели. И в крайна сметка се стига до разформироване на театъра.
“Великата четворка” се разпада с уволнението на Леон Даниел в края на 1959 г. От сезона 1961/1962 той е назначен в Театъра на въоръжените сили (Театър “Българска армия”). Драматичните периоди за семейството тепърва се задават на софийска територия.
През 1964 г. пиесата “Поетът и планината” на Иван Теофилов (Иван Свежин) с режисьор Леон Даниел е спряна на седмото представление. Спектакълът изважда от равновесие секретаря на ЦК на БКП Митко Григоров, който се заканва, че ще смачка автора заради песните “Ода за съществуващото” и “Ода за слънцето”, в които е заложена темата за разделението на хората на големци и малки. Последват обвинения в липса на конфликт, както и че “трагедията нямала адрес... и от сцената веело идейно безгрижие”.
Леон Даниел избягва ударите на властта, като заминава временно да види близките си в Израел. Иван Теофилов става драматург на кукления театър, пратен в “трета глуха”. И двамата все пак изваждат късмет и им се разминава, понеже точно в този момент властта е разсеяна.
От леката престрелка в София в нощта на 8 април 1965 г., оповестена като “самоубийството” на Горуня - организатора на неуспешен опит за преврат срещу Тодор Живков.
Леон обаче заминава зад граница заедно със съпругата си. Тогава е невъзможно цяло семейство да замине за западна страна. Някой винаги трябва да остане като “заложник”.
Синът им остава при баба си. И все пак тръгнал слух, че Леон е избягал. Това не понесло на дядото на Андрей, който се притеснил и починал от инфаркт, но баба му отказала да съобщи в Израел, за да не разваля пътешествието на семейството. Новината стигнала до тях и те се върнали.
Още редица сътресения и дори заплаха за заточение в Белене сполитат Леон Даниел в следващите години, но той съумява да извае и да повлияе на много таланти през своя творчески и житейски път. И най-вече съвсем естествено се случва това, разбира се, за сина му. Надарен и по природа.
“Живописта на Андрей Даниел е не световна, а вълшебна класа. Портретите му не са на хората, а на душите им и приликата е по-силна, отколкото ако гледаме с “просто око”, а като учител Андрей беше щедър, беше си рицар - обяснява още в емоционален пост в социалната мрежа Зорница София. - Късмет имам с щедри учители, но именно той пръв ми отвори темата за излизане извън ателието. Оттогава това ми е верую. Значи не е достатъчно да рисувате в ателието от сутрин до мрак, заяви в един момент Андрей и беше адски категоричен, най-много един да започне да рисува най-добре крушите, а друг - ябълките, трети - портретите, а пети - голите тела. Трябва ви да излезете от ателието, да се срещнете с хора и да им влезете под кожата, да не са художници тези хора, да са от други дисциплини и галактики, за да качите на ново ниво познанието си за живота и оттам - за изкуството. Бяхме бебета, трети курс живопис, и нямахме абсолютно никаква идея за какво ни говори Андрей. Заведе ни на практика на археологически разкопки в Пазарджишко при негов приятел - Мечислав Домарадски, археолога на разкопките.
Беше юли, жегата беше неописуема, прашно и сухо, сканирахме местните кръчми и дискотеки, бягахме от примати - мутри от 90-те аграрен тип, но най-вече говорехме с вожда археолог или го слушахме какво говори с Андрей, като едновременно ни караше да пием и да мислим. Той беше класически луд, боговдъхновен в призванието си, смяташе, че знае къде е гробът на Орфей, и съм сигурна, че го знаеше. Беше срещу официалната археологическа наука у нас и това тогава не беше модерно, а опасно за здравето. И докато задълбавахме в разговори за посвещенията на траките и писмеността им, която тогава и сега им се отричаше, след няколко безрадостни пейзажа изведнъж нарисувах портрет на Домарадски в цял ръст, чисто гол на трона на Терес с бокал вино, защото бях сигурна, че е прероденият цар Терес, и ме обзе някаква радост. И разбрах, че нещо съм разбрала, колкото и да съм малка, и че Андрей, разбира се, пак беше прав да ни забие в юлската прах - там да рисуваме. В картините не бива да има това, което виждат очите на цивилните хора, артистите трябва да виждат отвъд. Мама ми изгори тази картина пред блока заедно с всички голи тела (межки), беше в религиозен етап, но откритието ми остана живо. Андрей Даниел беше посветен и толкова щедър, великодушен и либерален като учител - по живопис и по живот. Не е случаен факт нито произходът му, нито талантливите му деца. Много скърбя.
Надявам се там, където отиде сега, да каже и на ангелите да си слязат вече от облаците и да дойдат малко при нас, че спешно нови пътища са нужни. Благодаря ти, учителю, светиш”
През 1986-1987 г. Греди Асса, Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков и изкуствоведът Филип Зидаров основават групата за авангардно изкуство “Градът”. Заедно правят няколко изложби. В този период Андрей Даниел работи с нетрадиционни техники – инсталации, обекти, но веднага след разпадането на групата през 1991 г. се връща към стария си занаят - рисуването.
“Бавно осъзнавам, че Андрей Даниел вече го няма - пише Диана Попова, изкуствовед, критик и куратор. - Художник и приятел с топло присъствие в живота ми през годините. Да говорим за изкуство, да спорим, да се смеем - самата възможност за това ме радваше, а не само осъществяването й при всъщност редките ни срещи...
Оставил ни е картините си, е утехата в такива случаи. Слаба е, но просто друга няма. Когато може би пак ще се срещнем с Андрей Даниел, ще говорим за изкуство, ще спорим, ще се смеем... Слаба надежда, но друга няма. Сбогом, Андрей!”
От Института за съвременно изкуство - София, също се сбогуваха с твореца, като го определиха за най-интелигентния живописец и човек.
“Светла памет, Андрей Даниел!
Бяхме заедно десетилетия. В компания или сами, бяхме в работа и във веселие, в диалог и в кавга, в изложбата и в ателието. Бяхме... Нещо от всеки от нас си отива с теб.
Най-интелигентният живописец и човек, с когото винаги можеш да говориш, ти ни научи, че "концептуализъм с конвенционални средства" не е само фантастично определение, подарено ни от мъдростта ти! Ти ни доказа, че това е мостът, по който се свързват съвремието и традицията.
Светъл път! Сбогом, Андрей!”
Най-четени
-
Ти си комплексар!
1. Имаш айфон за 2000 лева (но не говориш по него, а само „чукваш", за да не се набутваш) 2. В заведение винаги слагаш ключовете от колата си върху масата (да е ясно на всички, че баровците карат BMW
-
Любимите ми 50 книги
Разпределил съм ги по възрастови групи. Започвам с първите – книги, които са ми били любими, преди да навърша 10 години: 1. Шарл Перо - Приказки Най-добрият старт на пътешествието в света на книгите
-
Галерия Защо и трите сериала за HBO са на БНТ
Националната телевизия е най-добрият партньор в България за кинопроизводство, като осигурява най-високите бюджети и творческа свобода Невинаги достатъчното пари могат да гарантират добър резултат
-
Кой постъпва честно, не живее лесно
"Кой постъпва честно, не живее лесно. Кой излезе прав, не излиза здрав. Кой душа не продава, той имотен не става." 102 години от рождението на Радой Ралин
-
Галерия Честит да си! Съдба моя!
Днес мажоритарният собственик на "ПФК Левски" и голмайстор №1 в историята на клуба Наско Сираков празнува своя 62-ри рожден ден. Неговата любима жена Илиана Раева му направи честитка и в социалните