Българският Нелсън Мандела умря огорчен от изпълнителите на прехода

На 5 декември се навършиха 102 години от рождението на Илия Минев, непримирим борец за свобода и човешки права, превърнал се в български символ на безкомпромисната борба срещу комунизма.

През 1946 година е осъден на доживотен строг тъмничен затвор по обвинение, че е “един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет - Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и

отслабване установената в държавата власт,

чрез преврат и терористически действия”.

С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 година. През този период 1860 дни е в карцера, а цели 460 дни протестира с гладни стачки. След като е освободен, живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по тогавашния Закон за народната милиция.

Накрая, изтърпял несправедливи присъди в продължение на повече от три десетилетия, той намира сили през 1988 г. да създаде Независимо дружество за защита на правата на човека – първата опозиционна организация у нас.

Идеята му за организиране на правозащитна организация възниква в затвора. През 1987 година Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън и до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва

циничното нарушаване

на правата

на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. На 16 януари 1988 г. в дома си в град Септември Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). На 15 септември 1988 г.

обявява

гладна стачка

в защита на поета Петър Манолов, която продължава 63 дни.

„Бай Илия приемаше своята борба с комунизма като нещо естествено, като негов неизменен дълг на свободен човек – разказва пред “168 часа” бившият депутат от ВНС Христо Марков, който го е познавал лично. - Дори не разказваше охотно за

прекараните години по затворите,

а това са 33 години и още колко домашни арести, задържания, въдворяване…

Веднъж (вече след 1989 г.) някой му подхвърли, че е най-дълголетният политически затворник в света, а бай Илия с лека усмивка му каза: “Ааа, Васил Узунов от Чирпан лежа повече от мен, после съм аз, след това идват Петър Пасков от Варна, Милан Дренчев, Стефан Вълков…”

Случайно или не, след 1989 г. Илия Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години. От името на създаденото от него дружество в СДС се разпореждат други хора, от които той се е разграничил, но в общата еуфория от промените никой не държи сметка за заслугите му.

Освен всичко със своите заслуги в миналото Минев е и неудобен за новоизпечените лидери, които не могат да се похвалят с реални действия срещу режима. Някои от тях под сурдинка повтарят

пропагандните клевети

на комунистическата власт за него – че бил от “бившите хора”, “фашист” и “враг на демокрацията”. Стига се и до срамната сцена с изгонването му от първия митинг на опозицията в София, където не му е дадена думата.

“Все пак като пряк участник трябва да кажа, че вярваше в СДС и на митингите на опозицията в Пловдив, за разлика от София, винаги са му давали думата. Има и снимки. А до края на живота си държеше на стената в дома му един плакат на СДС от изборите през 1991 г. – едно усмихнато момиченце с огромни черни очи - разказва още Марков. - Няма нищо вярно в нелепите обвинения срещу него - нарочиха го. Но и той беше дебела глава, в интерес на истината, водеше си негови войни. Друг е въпросът, че си отиде много разочарован и обиден. В последните ни срещи винаги ми казваше:

“Навсякъде са навлезли комбинатори, мошеници и комунисти!”

Въпреки че е низвергнат Илия Минев остава патриот до сетния си дъх, свидетелстват тези, които са го познавали.

“Удивявах се на неговата обич към България, аз никога не съм бил такъв в това отношение - е, останах тук, защото обичам България, но не толкова силно, както той. А и след срещите му в САЩ беше разочарован...”, спомня си за него и дисидентът Янко Янков.

В последните години от живота му особено тежко на героя на антикомунистическата съпротива в България се отразява смъртта на втората му съпруга Ангелина. Последните си дни преживява в старческия дом в Пазарджик.

Илия Минев умира на 6 януари 2000 година на 82-годишна възраст в мизерия и самота. На гроба му в гр. Септември е поставен бюст, а на 9 декември 2002 г. в София също е издигнат паметник. Посмъртно е удостоен и с най-високото държавно отличие - орден “Стара планина”.