За разведряване. В село Ф. жена паднала, контузена глава, кръвотечение. На площада на селото ще чака джип. Селото е специално. Централна, компактна част и около 15 махали. Най- близката махала на 4-5 км, най-далечната на 15-20км от селото. Селото е планинско, разположено на баири, разделяни от големи дерета, пропасти по няколко стотин метра дълбоки.За махалите няма пътища. Пристигаме на площада в селото- 08.10ч.. На площада няма джип, няма хора, пусто е. Слизаме и се оглеждаме за джип. От близката къща излиза белокоса женица :- „добро утро. Кой е болен”. .. Ооо. ,ама тя живее на 5 км от тук и докторе с тази линейка не може да стигнете до там”. Ние чакаме джипа и си говорим с нея. Доста хладно е.

-„Добре, защо не пуши комина ти, студеничко е”, питам женицата. –„ Докторе, първата ни работа сутрин ни е да огледаме комините, къде пуши” – „ И защо” казах аз. –„ – Ами щом комина пуши, значи човека е жив”.Студеничко е. Чакаме джипа. В един миг чухме силно боботене. Мишката (шофъора) казва- „Док, идва нещо но мисляя, че не е джип, а е трактор”. След секунди го виждаме. Не е джип, но не е и трактор. Виждаме един червен москвич, мръсен, кален, очукан. Шофъора слиза- „ Айде докторе да те карам при болната”. – „Абе ти чуваш ли се какво приказваш. С тази бричка ли ще пътуваме” Проявих обосновано съмнение. –„ бричка, ама пердаши. Ще мине, там където и джип не може. Шофъора тихо, да не чуят другите-„ Док, да пътуваш с тази кочина е опасно”. –„ Мишка, опасно, но няма да дойде нито джип, нито Годо. Трябва да тръгвам. Ти остани тук, защото, ако се налага да я транспортираме, няма да има място в тази кочина”.

Пътя. Стръмни наклони, последвани от остри изкачвания; огромни локви, огромни дупки, издълбани коловози (от дъжда и снега), дълбока кал. Кочината на първа скорост. Подскача, занася. На 30-40см от гумите пропаст. И се започна. Аз- „оп.. оп; ох, ох”. Шофъора- „ няма страшно, няма страшно”. Успокоява ме. Без резултатно. Хванал съм с дясната ръка ръчката на вратата ( мисля си- ако навлезе само 20 см в пропастта да отварям и скачам. С другата ръка здраво за седалката.След 30-40 минути, след –„ Ох, ах и не бой се „стигнахме .Къщичката малка, от греди и неизпечени тухли. Стаичката 3/3 метра. Голямо легло и на него женицата с кърпа на главата. Над леглото, в дървените греди на тавана, забити пирони, а на тях няколко везеници червени чушки съхнат. До леглото голям панер с домати- дребни, розови. До узряват. Пода пръст, земя. Няма телевизор, няма радио. Прегледах я основно и казах. Лидия, браво. Всичко ти функционира идеално, здрава си. Само тези две ранички на главата, но ще ги оправим, няма страшно. Тя се успокои, а и започна да се бъзика. Явно с вродено чувство за хумор. Докато син и търсеше ножици ( донесе едни ръждясали) и самобръсначка, аз си говоря с Лидия. –„Тази къща по надолу, чия е”. – „А ..там живее брат ми. Той е 10г по-голям от мен, на 93г е”.- „ –А другата по на високото’ – „ Там живее Невена, тя е набор на брат ми, ама сега е у градо. Зимата живее там и пролетта идва. Докторе, по-големи са от мен, а и двамата работят повече от мен. Особено Невена спирка нема. Работи от сутрин до вечер, а е по-голема от мен с 10 години. –„А вечер какво правите’, попитах от любопитство.

- „ А вечер се собереме или тука, или при нея, по-редко при брат ми. Хапнеме пиеме по една ракийка и чаша вино. Свърших. Лидия- „Докторе, колко струва” –„ Нищо”, отговорих. –Но с твое разрешени, ще си взема едно доматче (колкото топка за тенис на наса) да го опитам. Опитах го. Страхотен вкус, аромат. Нищо общо с пластмасата, която предлагат по магазините.Горе на баира няма вода и на всичко,- ябълки, круши, сливи домати плодовете са дребни, но здрави и много вкусни, ароматни. Тръгнахме си. Пак държах ръчката на вратата, пак имаше- оп., оп, но бях по-спокоен, вече бях трениран. В селото ни чакаше една група десетина човека. Чакаха новини за Лидия. Обясних им, успокоиха се. Тръгнахме си. Зад нас групата остана, остана да обсъжда. Това щеше да им бъде тема за разговори през дена, а и следващите дни...

От фейсбук