Ще се съглася с всеки, който каже, че е пресилено да се правят риторически препратки от Втората световна война към #Brexit.

Но в отношението на хора, непреживели война, към възможността за такава, и отношението на хора, отрасли в безпрецедентно благоденствие, към обещания Брекзит, се забелязва обща етиология.

И в двата случая пропагандата, тласкаща към катастрофа, представя катастрофата като славно приключение, което ще демонстрира величието на конкретната нация, замествайки тайничко обаче едни взаимозависимости с други.

Борис Джонсън, например, говори за откъсване от "диктата" на Европейския съюз, но същевременно се готви да продаде всичко, включително здравето на британците, на САЩ. Independence Day, чушки.

Дори когато не са изкушени от пропагандата, хората в едно общество са неспособни да преценяват реалните последствия от свръхмащабни промени на абстрактни нива в политиката, които никога не са ги вълнували - защото са функционирали незабележимо добре. Подобни трансформации са отвъд въображението и обичайната далновидност.

Интересът към отзвука от възможните катаклизми спада пропорционално на субективното усещане на отделни групи за това точно как биха били засегнати те. Ако не могат да си го представят, няма как да изпитат автентична тревога. Това, че на съседите може истински да им се стъжни, не впечатлява хората, когато те не се идентифицират със съседите си, а с лицата, които гледат по телевизията.

С престижните, с властимащите, с тези, които се фукат, че знаят какво правят и ще победят.

Зловещата сила на подобни обществени делюзии се крие не толкова в драстичните прояви на омраза и жестокост, които обикновено ги съпътстват, колкото в ежедневната ерозия на солидарността. Не е важно кого мразиш, а кому си склонен да продадеш ръка, па макар да е непознат. И войната, и Брекзит, връщат хората към племенните им инстинкти и обществото престава да е място, където всеки добродетелен може да се чувства у дома.

Дефицитът на солидарност довежда до ситуация, в която хората не могат да отчетат като реални онези заплахи, които грозят съседите им, като грозящи самите основи, върху които е изграден битовия комфорт, с който са свикнали - мирът, или, в сегашния не тъй страшен случай, обединена Европа. Светът неудържимо се разпарчетосва.

Същата рачешка логика, която прави войната първо да изглежда вълнуваща, а после отчайваща, работи и при Брекзит - никой не допуска, че точно неговия хамбар ще изгори. А като изгори, вече е безвъзвратно късно.

*От фейсбук!