Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

МОИТЕ ИСТОРИИ С МИЛЧО ЛЕВИЕВ

По спомен годината е 1986.

По това време, за да свириш където и да е, трябваше да минеш през комисия по категоризациите.

Аз бях малък – ако нямаш 16 не можеш да вземеш категория.

Но това не ми пречеше да акомпанирам на едно момче – 3 години по – голямо от мен – за да вземе тапия и да свири лятото по кръчмите.

Момчето е тромбонист, днес не си говорим, защото той е от ГЕРБ и смята, че аз съм проект на ДС, но тогава бяхме приятели.

Явяваме се.

Той свири „Когато светците маршируват“, „Проповедника“, още една – две джазови пиеси, а аз отзад, тихо, кротко и бездарно си акомпанирам.

Идва ред за бавна пиеса.

Спомням си, как избирахме такава.

Отнякъде някой беше донесъл ноти на Милчо Левиев.

По това време Милчо Левиев беше емигрант.

Социализма хем го беше възневидял, хем обаче се блазнеше от големите успехи на българския композитор и пианист и все пак оставяше една леко открехната вратичка.

Забихме „Павана“ на Милчо Левиев.

Комисията живна.

Изведнъж сякаш някакъв дух премина през музкантите, които ни оценяваха.

„Браво! Дайте да дадем категория и на момчето!“ – каза някой от комисията.

Оказа се, че не могат, защото съм малък. На колегата дадоха, а аз се явих на следващата година. И пак свирих Милчо Левиев – вече бях приготвил не една, а две негови пиеси.

През 1990 ако се не лъжа, той направи голям концерт в НДК, зала номер 1.

Моята скъпа и любима съученичка Фани ме уреди с билет. Отидох сам. Съучениците ми вече бяха емигрирали почти на 80 процента.

Не се върнаха.

Сигурно защото тук предстоеше „ного от убавото“.

Слушах Милчо Левиев и си мислех колко хубаво нещо е свободата.

Без социализъм и цензура.

През 2002 година работех в „Континентал Плаза“ с една легенда на българската популярна музика.

Димитър Симеонов – Мончо.

На 23 октомври вечерта жена ми получи контракции и аз, заедно с моя много близък приятел доцент Христо Павлов я закарах в Майчин дом.

Обадих се и казах, че няма как да отида на работа.

И тогава, в същата тая вечер се оказало, че Милчо Левиев е гост в щоуто на настоящия партиен лидер и тогавашен шоумен Слави Трифонов.

БТВ беше в съседния вход до „Континентал“.

Мончо, който бил вече там, както си седял и се чудел дали да не си тръгне, щото няма пианист, изведнъж видял Милчо Левиев.

Двамата стари другари от едно време се прегърнали.

Милчо Левиев разбрал, че Мончо няма пианист и рекъл – „Как бе, аз ще съм ти пианист“.

И двамата влезли в „Континентал“ и пред изумените погледи на клиентите започнали да свирят джазови стандарти...

Последната ми история с Милчо Левиев в тъжна.

Последното събрание в Съюза на композиторите, на което присъствах, преди да взема решение да напусна.

Събрание, на което се избираше ръководство.

Тогава съюза бе напуснат от редица знакови композитори, сред които академик Васил Казанджиев.

На събранието „здравите сили“ се бяха подковали.

Бяха наговорили всички, които подлежат на „убеждение“ и нещата бяха ясни.

И тогава настана оживление.

В залата на съюза влезе Милчо Левиев.

Доста години, след като е бил възневидян от съюза (нали знаете, враг на социализЪма).

И в миг здравите сили скочиха и започнаха да му крещят.

Никога няма да забравя думите на един български композитор, който му викаше – „ти не си български композитор, отивай си в Америка“...

Това са моите истории с Милчо Левиев.

Никога не се запознах лично с него.

Но музиката му беше част от гордостта ми, че съм българин.

И ще остане такава.

Поклон, маестро!

И горе, на небето, да поздравиш джазмените от старата школа.

Аз не съм част от джазовата публика, нито съм част от джазовата сцена, но израснах с вас и ако съм станал нещо, то го дължа и на вашият личен пример!

Поклон и последни аплодисменти!

*Коментарът е от фейсбук