Защо все повече хора се влияят от глупости,

мантри и пропагандни клишета - а това

води до безразборен популистки натиск

През последните дни станахме свидетели как цели училища са завладени от масова истерия. От медийните репортажи виждахме как в учебно време родители панически прибират децата си у дома, страхувайки се, че социалните служби се готвят да им ги отнемат. Няма да преразказвам самите събития, нито сюжетите, които са ги породили, защото за това всеки лесно може да намери подробна информация. Ще премина направо към основния въпрос: Защо става така?

Кое прави

възможно

безумие в такива

мащаби?

Не бива да ни подвежда фактът, че в някои от случаите става дума за родители с по-ниско образование, за които може да допуснем, че по-трудно разпознават проверената информация от фалшификатите. В световните новини срещам съобщения за

много образовани

родители, чиито

деца умират,

защото мама и тате са решили, че науката е измама, а те знаят по-добре от лекарите. А от Световната здравна организация разбирам, че не съм попаднал на случайни съобщения - това е част от опасна глобална тенденция.

Влизам в страниците за обществени дискусии на правителството, за да видя какво пишат хората под документи в сфери като образованието, които са ми донякъде познати от работата ми през последните 20 г. Проблемът, който ме притеснява, не е толкова, че хората имат погрешна информация или изобщо не разбират за какво става въпрос. Аз също понякога се изкушавам да заемам позиции по неща, които не са ми много ясни, да изразявам мнение и да споря. Проблемът е, че

част от хората

са готови

да отстояват

погрешните си

заключения

до последно,

да отделят огромно време за тяхното разпространение и защита. Трябва ли да припомням, че същите Баба Яга и Карабас Барабас, които са уплашили децата и родителите от Сливен, бяха основни участници в авторитетна кампания срещу съществуващите политики за децата в България, която приключи с печат от най-високо място?

Нашествието на популизма от последните години нанесе сериозни поражения върху механизмите за участие на гражданите, които, макар и бавно, бяха започнали да се развиват още преди България да стане член на ЕС. В един период самите публични институции на държавата започнаха да дават сигнали, че всички форми на стихийни протести и изразяване на недоволство, без да се предлагат никакви алтернативи, са най-работещите начини за изява и дори за налагане на важни решения.

Паралелно с това в България с немалко усилия беше започнала да се развива съвременната социална работа. Тъй като през годините съм общувал и сътрудничил много със социални работници от различни страни, знам колко трудна и понякога неблагодарна е тяхната дейност. Особено когато се извършва при екстремни натоварвания, ниско заплащане, на фона на широко неразбиране, фалшиви новини и карикатурни образи в медиите и киното.

Да, в демократичните общества

има голяма

свобода на мнения

и на начини за неговото изразяване, но това не означава, че не съществуват неща, които са неверни или просто глупави. Предполагам, никой не е толкова наивен да смята, че глупави предложения не може да се прокарат някъде с гласуване, дори с много масово гласуване, или че неверни неща и погрешни разсъждения не могат да станат хиляди или милиони пъти по-популярни от много важни факти или открития. По-зрелите и по-стабилните общества имат институции, които им позволяват да ги филтрират навреме. В сферата на образованието е важно общините и министерството на образованието да защитават хората в образователната система от безразборен популистки натиск – учителите, директорите на училища детските градини и други професионалисти, работещи в образователната система.

В днешно време с новите средства за комуникация намирането на “съмишленици” вече не е проблем.

До много скоро не беше възможно на някого да хрумне идея или например да му се появи видение за нещо, и до вечерта това да е достояние на хора извън близкия му кръг. Сега с малко късмет и на гребена на популизма всичко има шанс да достигне до многохилядна или многомилионна аудитория. Авторитетните стари медии също са принудени да се съобразяват с това и да търсят ниша в океана от съобщения.

Когато новите средства за убеждаване покажат висока ефективност, престава да има значение кое какво е и дали нещо е вярно, или не.

Понякога ми се струва, че колкото една идея е по-глупава и колкото по-малко шансове има да премине през обичайните филтри за рационална проверка, толкова повече привържениците са готови да използват новите средства за убеждаване: надвикване в социалните мрежи, публикуване и разпространение на сензационни “истини”, мобилизация около пропагандни клишета, реални и виртуални шествия, бдения, баения, мантри, молитви, жертвоприношения. Всъщност някои от изброените смятам за много ценни и важни, когато се ползват по предназначение.

Авторът е програмен директор в Институт “Отворено общество”