Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Затворът е наказание, а не пътен лист за живота

Снизхождението на българските съдии към убийците, изнасилвачите, крадците поражда всеобщото недоверие към всичко

Мисля, че е въпрос на седмици хиляди хора по села, градове и даже в столицата (културни хора, софиянци) да излязат с искане за възстановяване на смъртното наказание. Това ще изглежда варварско, но ще е неизбежен резултат от пословичното снизхождение на българските съдии към убийците, изнасилвачите, грабителите и крадците. Това снизхождение всъщност поражда всеобщото недоверие към правосъдието и изобщо към реда в родината ни, онова чувство за липса на справедливост, което кара населението да не вярва на никого и да е убедено, че зад всяко действие на когото и да било се крие някакъв втори план, скрита картинка като в картините на Салвадор Дали. (Дали бил почитател на френския художник Миле и по различен начин сюжетът на картината “Вечерня” на Миле е вкаран в десетки произведения на Дали.)

Конкретният повод е предсрочно условното освобождаване на убиеца Джок Полфрийман с мотива, че той се е поправил.

Нека не забравяме, че затворът е наказание. Неговата основна цел е чрез държавата, която е придобила монопола да раздава справедливост, да се осигури възмездие за жертвите на престъпления и техните близки. Ранноболшевишкото разбиране, че затворът е “путевка в жизни"”- място, където лошите са за кратко, за да бъдат превъзпитани, преди да вложат своите сили за разцвета на обществото ни - е наивно и фалшиво.

Такова нещо не се случва, напротив - краткият престой на крадци в затвора ги прави готови на всичко главорези. Така че снизхождението към малките простъпки може би има смисъл, но за тежките престъпления си трябва наказание. И то има още един смисъл - възпира от извършване на престъпления тези, които евентуално биха ги извършили.

Когато те знаят, че ги чака НЕОТМЕНИМО наказание, винаги се замислят, преди да го извършат.

П

рестоят в затвора не е приятно нещо. Спомням си как преди години един мой приятел от детинство се обърна към мен със следната странна молба: “Намери ми някой адвокат или човек, който може да свърши тази работа - плащам по 50 000 лв. за всяка година извън затвора”. Въпросният господин бе измамник по занятие и тъкмо бе получил 12-годишна присъда. Толкова лежа и Полфрийман, убил с нож младо момче в центъра на София и неуспял да убие, но наръгал още едно момче. Колкото и адвокатите му да твърдят, че той е едва ли не невинен, защото се опитал да помогне на циганче, вината му е призната и има адекватна присъда от 20 години. Тя в никой случай не е жестока, но бе отменена. Затова прогнозирам, че ще се засилят гласовете за наистина неотменими наказания, каквото безспорно е смъртното. Срещу него има един главен, и то много убедителен аргумент - винаги стават съдебни грешки, но при разстрела няма заден.

Но така или иначе затворът е наказание, а не пътен лист за живота. (Между другото книгата, по която е създаден филмът “Пътният лист за живота”, е била забранена през 1937 г., след като Хенрих Ягода, тогавашният нарком на НКВД, е разстрелян, а превъзпитателното общежитие на неговото име - закрито.

Филмът разказва как това общежитие помага на млади престъпници. “Путевка в жизнь” е първият съветски говорещ филм, спечелил награда във Венеция и пропагандна основа на болшевишкия възглед за затвора като превъзпитателна институция.)

Нямам никакви съмнения, че уважаваният съдия Калин Калпакчиев е спазил закона и не смея и да си помисля, че е бил мотивиран по някакъв друг начин да вземе това решение. Пускането предсрочно на убиец създава усещането за пълна всепозволеност, което прави българската правораздавателна система лишена от всякакъв смисъл.