Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Истината за предаването на капитан Мамарчев от царска Русия на султанска Турция

Преди години прочетох следното написано от Георги Раковски за съдбата на неговия вуйчо капитан Георги Мамарчев-Буюклиу след провала на подготвяното под негово ръководство българско въстание през 1835 г.:

„Достозамечателно и чудно е за нас, българи, че росийское в Цариград посолство, преди да се откажи от капитана Георгя, изпроводи го в Одеса, де като го разжаловаха, тоест като му зеха ордени, кои он с кръв си и с жертва живота си бе за храброст добил, предадоха го турком!”

Наученото от Георги Раковски ме изненада силно и се заинтересовах повече за станалото през далечната 1835 година.

Започнах да чета

в издадените енциклопедии

и литература по история на България и конкретно за Велчовата завера и съдбата на нейните ръководители.

Но там намерих съвсем друго представяне на съдбата на големия български патриот от авторите. Никъде не се пише за изложените от Георги Раковски събития. За тях само се споменава, заобикаля или премълчава. Пишат се истини и полуистини. Разбрах, че авторите се стремят да скрият жестоката истина.

В "Кратка история на България”. Под общата редакция на проф. д-р Илчо Димитров, чл.-кор. На БАН, издателство "Наука и изкуство", София, 1983 г.:

“Георги Мамарчев като руски поданик бил заточен на остров Самос

Лишено от своите водачи замисленото въстание пропаднало още преди да започне.”

В БАН, "Енциклопедия на България”, том 4, Издателство на БАН, София, 1984: "Като руски офицер Мамарчев е осъден на заточение: отначало в гр. Коня (Мала Азия), после на остров Самос. До края на живота си той крои планове за освобождението на българския народ.”

Тези книги са издадени през тоталитарния период, но ето какво пише в други издания, вече след промените през 1989 г. В "История на България" през погледа на историците Иван Божилов, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров”, Издателска къща „Христо Ботев”, София. 1993 г. : “Георги Мамарчев като руски поданик е изпратен на заточение в Мала Азия. Лишено от своите ръководители, замисленото въстание пропада.”

В "Голяма енциклопедия България”, БАН, Научноинформационен център “Българска енциклопедия”, книгоиздателска къща "Труд", т. 7 , София, 2012 г.: "Заловен в Плаковския манастир; като руски офицер (капитан Георги Мамарчев) не е осъден на смърт.

Изпратен е в Цариград, където е осъден на заточение

отначало в Коня (Мала Азия) после на остров Самос, където умира.”

Но най-голямо беше моето разочарование от написаното в "Бележити българи. Българско Възраждане – от Паисиевата история до Кримската война”, отговорен редактор Пламен Павлов, Издателство "Световна библиотека", София, 2012 г. и очерка в нея:

"Капитан Георги Мамарчев" и "Съдбата на волентирския капитан след 1835 г.", Петко Ст. Петков, Николай Червенков.

Съдбата на капитан Георги Мамарчев се превръща в предмет на

оживени дипломатически контакти

между руските и османските власти. Руската дипломация е изправена пред трудноразрешима задача – да запази живота на един свой офицер и всеотдаен участник във военните й начинания срещу Османската империя.

Без това трудно би съхранила доверието на българите в нейната освободителна мисия на Балканите, и същевременно – да не усложни наскоро подобрените с Ункярискелесийския договор от 1833 г. руско-турски отношения. В крайна сметка останалите единадесет години от живота на прочутия „волентирски капитан“ минават далеч от родината – в малоазийския град Коня и на остров Самос, където е заточен.

(...) Макар да твърди, че Мамарчев не е руски поданик, Русия взема мерки, за да не се допусне смъртно наказание за юначния българин, който при залавянето си е с руска капитанска униформа. След продължителни преговори руското правителство е принудено да върне Мамарчев на Портата, получавайки уверения за запазването на живота му.

Турските власти не удържат докрай обещанията си, но капитанът избягва участта на своите съратници в съзаклятието, които са обесени.

Георги Мамарчев

е заточен в централната част

на Османската империя, в гр. Коня. От 1842 г. е въдворен на о-в Самос в Егейско море. (…)”

Очакванията ми бяха големи, защото лично чух в телевизионното патриотично предаване на проф. Пламен Павлов как по някакъв повод възкликна възмутено: "Какво направи Русия с капитан Мамарчев?!” Освен това самата поредица „Бележити българи” е била добър повод да се напише по-подробно истината за бележития българин капитан Г. Мамарчев.

Но по отношение на съдбата на капитан Г. Мамарчев след залавянето му в тази глава няма категоричност, а авторите, както се казва, "го усукват по килифарски” или бягат от истината.

Тъй като не се цитират документи за "оживените дипломатичните контакти между руските и османски власти”, се питам какви може да са те, когато Мамарчев им е предаден от турските власти, а те са го разжалвали, отнели му ордените и

решили да го върнат на османските власти?

Вероятно отначало турците не са били съгласни да го приемат обратно и „дипломатичните контакти” са продължили до приемане на руските предложения.

Как ще са му спасили живота, когато той е бил предаден в ръцете на руските власти и неговата съдба е зависела само от тях?

Пак в този очерк за Мамарчев се пише, че властите в Южна Русия са знаели предварително за неговите намерения да вдигне въстание, че той е подстрекавал към бунтове.

Ако властите на царска Русия са знаели за дейността на Мамарчев, те са щели да постъпят така, както постъпват при подготовката на въстанието през 1829 г., след Одринския договор, когато го арестуват в с. Градец, Котленско и го изпращат в Букурещ за разследване.

Но ето какво пише самият Георги Раковски: Съчинения в 4 тома, София, 1983 г., т. 1, с. 354-368:“Капитан Георги, понеже беше с руская униформа облечени познат русийский полководец, не смея търновския войвода да го обеси, но изпроводи го ведно с Андония, кого защити аки слуга си капитан Георги, у Видин до Хюсеин паша, кой го отправи абие за Цариград.

Турское правителство изяви цариградское русийско посланичество о тому, кое се отказа от капитан Георгия и рече: "Не познаваме человека.”

Султан Махмуд, любопитен за да види того българина, повели, та го доведоха пред него, и го сам попита, за коя причина е щял да подигне България?

Капитан Георги,

кой знаеше добре турский язик,

отговорил е султану с най-голяма дързост, че докогда се турский народ приносит тако свирепо и безчеловечно с българи, не щат отбягна турци от това зло. Султан Махмуд, благоразумен владетел, отговорил е на това: "Аз съм добре познал това и ради етого мое старание е да преобразя моя държава и да въведа равноправност...” После е повелил да се изпроводи капитан Георгий на заточение в Азия на Коня (Иконион), где му се определи обиталище, прилично на неговий чин, и

ежемесечно платка за иждивление

по 1500 гр.

и особено припитание (таин), както се дава едному чиновнику турчину на неговий степен. Он свободно си носеше и в заточение скупоценна сабя и войничко одеяние и разхождаше се всадник. Великодушний султан Махмуд бе повелял строго тамошному управителю да му се отдава всякое почитание. Това мне е съобщено от истаго капитана Георгя в лето 1841, с кого имах често дописи.

Достозамечателно и чудно е за нас, българи, че росийское в Цариград посолство, преди да се откажи от капитана Георгя, изпроводи го в Одеса, де като го разжаловаха, тоест като му зеха ордени, кои он с кръв си и с жертва живота си бе за храброст добил, предадоха го турком!

Сие българско движение в Търново дало е повод султан Махмуду да побърза за установление Тензимата, но за несчастие не бе жив да го положи в действие.

Капитан Георгюва съпруга, после того жалостнаго случая, отправи се от Доростола в Букурещ и оттамо дойде в Цариград ведно с първородное си чадо Марийка. Тамо же с помощия

някого си сродника капитан Георгюва отправи се в Азия

на Коня и отиде да съучаствува горчивое заточение любезнаго си съпруга. Тамо обитаяще, зародиха и четири още чада. А после няколко години она дойде пак в Цариград с цел и намерение да се потруди за освобождение капитан Георгюво от заточения.

(…) фанариотская патриаршия, коя с непримигателно око злобно следува все дела български, и познатий княз Богорид, известивше се о тому, съветуваха Порта да не отпуща така свободно того храбраго българина ни във Влашко да живее! Но да го предаде Самошкому тогда князу, истому Богориду, да го он държи тамо под свое хитро наблюдение! Капитан Георгий нямаше що да стори и на жалост своя склони се на то. Он се изпроводи тамо пак като заточен, где отиде да го съдружи верная му съпруга.

В него время беше наместник княза Богорида на остров Самос.

(…) Черная фанариотска душа прекрати и определенная ежемесечна платка

за препитания заточеннаго и остави человека без никакво средство обдържания! Турци, както рекохме више, даваха капитану Георгию 1500 гроша на месяц и проч. А християни фанариотски духове прекратиха му и най-нужное количество за обдържание! Капитан Георгий се унужди да изпроводи свое бедно семейство на Котел при сестри си, а он сам, както може, да претърпи тая бедност, понеже видя, че няма да се освободи от такови мъчителски ръце!

Многи самошки морски капитани гърци му предлагаха да му подадат средство да отбегне в свободна Гърция, но он не приемна, с надежда, че Русия ще го освободи един ден, а най-паче защото имаше преписки с някои си в Одеса обитаещи българи, коим беше изпратил списък с доказателства на все свои подвиги в русийските с Турция походи в лето 1812 и 1828. Но оста си бедний

с пуста надежда и отчаян под такова мъчителско угнетение!

Капитан Г. С. Мамарчов Буюклу великодушно скончи свой скъпоценний за българи живот на остров Самос в лето 1846. в шестдесетгодишна си възраст.

Негова съпруга живее и днес в най-голяма оскъдност с четири бедни сирачета. Тя ходи в Русия и дава прошение, за да й се помогне нещичко на бедните сирачета от русийское милостиво правителство; но нищо не получи и така се върна назад по-бедна и по-огорчена. Понеже изгуби и самая надежда, коя оттамо имаше.

Жално е за нас българи да гледаме такови примери от Русия, на коя взор и надежда цял българский народ полага аки на единородни си и единоверни си братия! (…)”

Макар и малко, но все пак има и други български автори, които пишат истината за съдбата на Г. Мамарчев.

n Какво разказват други за съдбата на Мамарчев четете в следващия брой.