Пътят до село Кестен е симулатор за земетресения. Автомобил може да се придвижва по него само охлювската, подскачайки наляво-надясно из дълбоките бразди. Път има, но и няма.

Наоколо е картина на Шишкин. Един местен се шегува с мен, че мечките излизат по-късно и ядат само девойки. (Наистина наблизо има дори музей на мечката.)

На влизане в селото срещаме възрастна жена на име Дафина.

- Добре дошли в Последното село!, провиква се – Оттук до Гърция няма повече села. Ние сме последното.

Прави ми впечатление, че шепата на Дафина е събрана и тя лекичко тръска нещо в нея. Заговаряме се и жената бързо се отнася назад във времето.

- Започнах да работя на 14 години. Доях двайсетина крави.

- Ама умееше ли на 14 да доиш?

- Чи как! Всичко трябваше да умеем ние тогава. Прекарвахме по месец в баира с животните. Ние, момичетата, не можехме да учим, не ни даваха.

После Дафина сочи към центъра на селото и обяснява къде е била шивачницата, в която е изкарала повечето от работните си години.

- Била съм какво ли не! Бубинарка, кроячка, иликчарка, но най ми харесваше да съм копчарка…

- Какво е това, да пришивач копчета?, питам.

- Да, копчарка!, повтаря тя, сякаш е немислимо някой да не знае какво е това.

В този миг пак се заглеждам в шепата на Дафина. Колкото да видя, че жената тръска няколко копчета! Навярно като броеница, утешава я познатият звук и допир на копчетата, минавали през ръцете й цял живот.

- Хубаво е тук, кимва тя, но трябва да ни оправят пътя! Тогава ще заидват туристи и ще стане ЦУМ.

Засмивам се. И мен ме успокоява тихото звънтене на дафинините копчета.