- Уважавам президента,  защото е човек с биография и никога не чете речи, пълни с клишета и щампи

- Обадих се за помощ на ген. Николай Петров точно в деня на неговата оставка. И той спаси живота на моя близка. Несправедливо го обвиниха, а после не му се извиниха.

- Г-н Поппандов, къде ви намираме в навечерието на 73-ия ви рожден ден (18 септември)?

- В моето скромно къще в Люлин планина, сред рози (отгледал е 69 цвята рози, похвали се той - б.а.), цветя, овощни дръвчета. С тъга гледам как лятото си отива... За мен най-оптимистичният сезон е пролетта, всичко се събужда за живот, напъпва, цъфти...

- Така е, но пък театралният сезон започва през есента...

- Да... театралният сезон. Преди години срещнах в парка една моя любима учителка по български език. С мен беше дъщеря ми Лили. Тази жена ми стисна и двете ръце и ми каза: “Павка, Павка, не може само в киното, трябва и в театъра...”. Лили гледаше лошо и дори изревнува.

Знаете, че съм предимно

киноактьор, но открих

магията на театъра

Често казано, не получавам много покани, а и се научих да подбирам. В тази работа най-важни са съмишлениците, както се случи с пиесата “Слънчеви момчета”. Играех с удоволствие.

- Вие слънчево момче ли сте?

- Най-вече за моите две внучки - Линда (което в превод значи красавица) и Лаура (идва от лавър - вечнозелен храст), на 8 и 5 години, в най-сладката и любознателна възраст. Нали и името на дъщеря ми започва с Л - Лили, значи това са моите най-важни и любими Л-та.

- Това ли е сега вашата главна роля- да бъдете дядо? Или това е въпрос не на игра, а просто само на любов?

- Да си дядо, е неизмерима любов, по-силна от тази към децата. Не съм си и представял това завладяващо чувство, което те обсебва. Семейството на Лили в момента е в чужбина, но те не са емигранти. Там имат хубава работа, но ще се върнат.

- Може би тази емоция към внучките компенсира факта, че поради много ангажименти не сте имали възможност да бъдете повече време с дъщеря си и сега наваксвате?

- Не, не е така. Били сме заедно и на море, и на снимки. Спомням си как снимахме една, силно казано, любовна сцена с Катето Евро във филма “Равновесие” и направихме всичко възможно Лили да не гледа и да не ревнува. Тя беше интересно дете. Веднъж ѝ се скарах. Тогава даваха тв сериала “Пътят към София”. Тя ми се нацупи, затича се към телевизора и го прегърна: “Не те обичам теб! Обичам другото татко!”. Е, тв таткото не прави забележки... А дори не даваха сериала.

- Вероятно и внучките ви са повод да се посмеете в някои ситуации...

- О, да! Обичам книгата на Корней Чуковски, събрала детски “проблясъци”. Всеки път, когато говоря с Лили, питам за някой нов бисер. Наскоро Лаура казала на баща си: “Тати, трябва да си вземем шейк на плажа, че без него няма живот!”. Така съм се смял! До сълзи. Друг път малката тръгва да полива цветята с шише вода. Кака ѝ я съветва да поиска помощ от мама, защото бутилката е тежка. И се случва неизбежното - водата плисва не в саксиите, а по балкона. “Е, късно е вече”, въздиша Линда. “Не е късно, светло е още”, отвръща малката умница Лаура.

Толкова са непосредствени

децата. Толкова естествени

и чисти! Като сълза...

Сега съм приготвил едни дискове с мое участие - в пиесата “Вълкът срещу козата и трите ѝ козлета”. На етажа ми имаше едни дечица. Те бяха на мой колега. Един ден звънях да търся бащата. Вратата се отвори, появи се едно от децата и изкрещя: “Я, вълкът”, и веднага тръшна вратата. После, като ме срещаше, ме гледаше подозрително. Дали ще го изям, ам, ам! Скоро ще видя как ще реагират внучките на Вълка, е, все пак е дядо Павел, нали. Ще го познаят и под чужда кожа.

- Вие сте актьор, играл в емблематични български детски филми. Може би това отношение към децата ви е привлякло към “наивните сюжети”.

- Децата са неподправени. За тях всичко е игра. Спомнете си репликата на Миташки (от “Куче в чекмедже”) - “Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!”. Кой може да я произнесе с такава наивност и вяра като едно дете? Скоро ме каниха да разкажа спомени за работата си в БНТ по повод 60-годишнината ѝ.

Спомних си за много вече забравени хора, които си отидоха. Снимахме с Благой Старев едно предаване “Бялото петле”. В него играеше 3-годишният Асенчо. Заради него държахме в студиото една моторетка. Щом усетехме, че Асенчо клюма, качвахме го на седалката и правехме едно кръгче с него. Той навирваше главица и казваше: “Готов съм за лабота!”.

- Честно казано - не. Макар предишния ден да участвах в предаване по Нова тв и да бях призовал българските политици да дойдат на панаира и да се заредят с духовна енергия.

Той единствен дойде. Уважавам този човек, защото е с биография и никога не чете речи, пълни с клишета и щампи. Той казва истината и говори със сърцето си. Повечето хора никак не обичат да бъдат критикувани. Трудно е да се извисиш духовно и да приемеш аргументираната критика, която да ти посочи освен грешките и верния път, по който да вървиш. След речта му при откриването на новата сесия на НС и последвалите коментари се чудя,

толкова ли е трудно да се

намери общ език, да се

канализира енергията и

да се върви напред?

Ако в  природата  хиенови кучета, у нас има порода хамелеонови кучета. Хора, които въртят опашлета според интересите си и с радост приемат нашийника на господаря си. И се съобразяват само с тях. Но у мен има един особен оптимизъм и вярвам, че ще има покритие, защото тези хора, които в момента се возят в първа класа, имат родители, близки и да не забравят, че всички са смъртни. Ремарке за оня свят няма.

- Ремарке?

- Да, ремарке, за да натоварят в него всичките си натрупани земни блага. Ама няма! Не знам дали знаете, че Онасис стои в един фризер на минус 196 градуса и си е оставил в запас 1 милиард долара от богатството си, та когато науката открие начин да го размрази и съживи, да не започва от нулата. Това си е неговото ремарке. Мисля си, че там, където и да е отишъл, дали горко не съжалява, че не е дал този “резервен” милиард за науката, за търсене на лекарство за рака...

- Вие сте казвали, че българите сме най-болните хора.

- Каквото и да говорят за соца, във всяко училище имаше лекар и стоматолог. Веднага след демокрацията изчезнаха. А най-важното за един народ са децата. А в балканските селца? Как ще получат медицинска помощ болните стари беззъби хора там? Колко години си играем с тази здравна каса? Проклети хора сме - може ли да симулираш инвалидност, за да получиш незаслужени пари? Това е смъртен грях. Това е рак. И го подхранваш с парите от чуждо нещастие.

- Но пък вие самият сте разказвали как лекари са ви помогнали, когато чули по телевизията, че имате болки в гърба и кръста...

- Имам малко позната, но популярна срещана диагноза - егеноза (от ЕГН-то идва). Така се случи, че познавам много светила в медицината. Нека ви разкажа един случай. Една телевизия обвини достойния български лекар - анестезиолога проф. ген. Николай Петров, в злоупотреба - тогава той беше министър на здравеопазването, но след като се доказа, че няма нищо вярно, не намериха сили да му се извинят. Като човек на честта, на другия ден след обвинението той слага оставката си в джоба и тръгва да я подава. Аз не знам това, не знам часа, но точно тогава ме търси съсед и ме моли: “Павка, знам, че имаш връзки с лекари. Помогни! Жена ми пети ден лежи в болница без диагноза. Гасне! Отива си!”.

“Успокой се”, казвам му

и звъннах на ген. Петров

Не сме чак дотам близки, но става въпрос за човешки живот. Той, явно с оставката в джоба, ме изслуша, поиска и записа името на жената, свика консилиум, диагнозата беше поставена, тя - правилно лекувана. И до ден днешен е жива и здрава. После разбрах, че е научила къде ще празнува рождения си ден, поднесла му скромен подарък, но вероятно за него - като знам какъв човек и лекар е той, най-големият подарък са били думите ѝ: “Благодаря! Вие ми спасихте живота.” Да, има и такива лекари, които помнят Хипократовата клетва.

- Твърдо сте убеден, че стресът отключва болестите.

- Стресът се натрупва и отключва много заболявания. Казах си в един момент: няма да хабя енергия и няма да си позволя да се зареждам с отрицателни емоции, макар това да ми е много трудно заради характера ми, защото преживявам всяка несправедливост. Само пример с театъра. Има човек, който иска власт, за да мачка, да потиска.

Ако го подминеш, този

човек ще осакати съдбата

на много млади хора, тръгнали към сцената с идеали и мечти. Е, въпреки моята теория да не трупам отрицателни емоции, не мога да подмина подобна ситуация. И не я подминах.

- Все пак киното не ви е забравило, нали?

- Казах вече, че доста подбирам, но не устоях на един интересен сценарий. Филмът “Пепел върху слънцето” (по книгата на д-р Златимир Коларов “Илюзио магна”, базирана на истински случай - б.а.), дело на трима братя, завършили в Англия. В главната роля е Юлиян Вергов, а аз... е, моята роля е лесна, играя болен на легло в болница. Познато ми е.

- Кое ви натъжава?

- На пазара една женица си купуваше не банани, не мандарини - картофи. Като погледна кантара, помоли да свалят няколко картофа... Какво повече да ви кажа? А говорят за 10 процента на увеличение на заплатите в бюджетната сфера. Там са най-големите синекурци. Хората мечтаят пенсията им да не надхвърли 300 лева, за да получат заветните 40 лв. за Великден и Коледа. Какво направиха в Гърция с новото правителство? Свалиха данъци, ДДС. Не разбирам много, но потреблението завърта колелото. Нямам надежда, че ще свалят ДДС върху книгите - не четат, но политиците поне могат да помислят за ДДС-то върху хляба и лекарствата.

Има един тъжен ден

и един светъл ден -

като Великден

Денят, в който пускат парното, и денят, в който го спират. А после идват и изравнителните сметки. Който кандидат-кмет осветли формулата, по която се изчислява сметката, ще спечели. Просто човек, като си погледне топломера, да види колко е навъртял. Но ние, за разлика от хората в ЕС, сме завинаги женени за отоплените си от парно сгради, в които живеем. А аз моето отдавна съм го спрял. Но плащам.

По този повод ще ви кажа едно Трендафил-Акациево стихотворение. Мрачно е.

Всички социално слаби

всички дядовци и баби

ще пътуват еднократно

до Орландовци безплатно.

Който може - и обратно.

Имам римувана формула за успех на кандидат-кметовете. Ето я:

Всеки ден боклуци газим.

Как от тях да се опазим?

Има начин радикален да решим проблема кален.

Туй японци са открили -

ще се движим на кокили.

Щом пред магазина спираш,

вън кокилите паркираш.

После си напрягаш жилите

и отново на кокилите.

Ходиш кокилообразно, въобще не е заразно.

Тъй ще пазим хигиената

и ще я капичнем йената.

- Не ви ли остава все пак поне една илюзия?

- Не, нямам илюзии! Стъпил съм здраво на земята и съм реалист. Не живея с илюзии, нито пък с мечти. Иска ми се, разбира се, да се променят нещата към по-добро, за да живеят нашите деца и внуци в по-добра, нормална, спокойна атмосфера.

- Кога сте щастлив?

- С моите внучки, с моите малобройни, но доказали се с времето предани приятели, и с жената до мен, която е еталон на всички мои представи за добра жена. Да, така съм щастлив!

- Един оптимистичен финал?

- Ще предложа два варианта. Цитат от е стихотворение на Недялко Йорданов:

Я кажи ми, облаче ле бяло,

от де идеш, де си ми летяло?

- Аз летях си по маршрути стария,

над страна, наречена България.

В интерес на истината облачето после свърва към Германия, но така краят няма да бъде оптимистичен.

И цитат от едно стихотворение на Хайне:

Закрий си раните в душата,

сълзи във другите налей

и ако можеш, смей се над тъгата,

за да не може тя да ти се смей.