В началото на 90-те в София имаше една култова кръчма на „Витошка“ – Едис бар. За първи път там се сервираше текс-мекс, а на живо можеха да се чуят страхотните изпълнения на Иван Лечев, на българския Кени Джи, на Камен Кацата и още много рок и джаз легенди. Помещението не беше нищо особено – мазе на сграда, но собственикът португалец – Еди, архитект, го беше превърнал в истинска каубойска кръчма.

Както повечето португалци и той беше нисък, весел и с голям мерак към парите. Оженил се за българска стюардеса по времето на соца и останал в България, дори и след като се развел. Говореше български перфектно! През май 94 в София ми гостува приятел от Мексико и естествено, че го заведох при Еди, не само заради кухнята, но и големите купони, които се завихряха всяка вечер. Еди веднага се сприятели с нашата компания и се уговорихме на другия ден да ни вземе от вкъщи. Сутринта ми звънна рано-рано на вратата и аз още сънена, без да се усетя, му отворих, както бях станала от леглото – по прашки и сутиен. Той явно не можа да устои на гледката, защото ме сграбчи и се почна едно шеметно парти от 48 часа – танци, купонясване по дискотеките, пиене… На третия ден се усети, че трябва да се появи все пак в бара си и тръгнахме. По стълбите първи слизахме аз и Еди, а след нас се влачеше Марио – мексиканеца.

Ама така се бяхме напили, че се изтъркаляхме по стълбището на кълбо и се приземихме на пода, насред бара в луд смях – Бог пази лудите и пияните. Зад бар плота намусено ни гледаше гаджето на Еди, ама ние не й обърнахме внимание и тя се нацупи, и се фръцна. След година Еди закри бара и се запиля някъде из Америките, но съм сигурна, че по-старата бохема на София с удоволствие си спомня за това уникално място от зората на Демокрацията…

Следващият ми португалски опит беше с един граф – Южени, беше с много синя кръв, баба му живееше в Люксембург и половината европейски монарси й бяха братовчеди. Юженито имаше къща в баровската част на Лисабон – Кашкайш и се държеше точно като американско юпи. За него беше много важно какви места посещава, с кои марки се облича, какви хора познава – класическо парвеню. Запознахме се в един хотел в Мадрид. Той беше отишъл да гледа мач с компания приятели, аз придружавах мой приятел банкер, който имаше бизнес с испански партньори и вечер скучаех в хотела, защото банкерът не пропускаше да се отбие в някой от многобройните клубове за господа. Както си седях на фотьойла във фоайето и видях един висок, русоляв красавец с огромна усмивка да се запътва към мен.

Представи ми се много формално и веднага ме покани на вечеря. Ресторантът „Ел ботин“ е най-старият не само в Мадрид, но и в света – има го в книгата на рекордите „Гинес“. Специалитетът там е печено прасе сукалче. Пещите са от 17 век, технологията на приготвяне – също. Избират се прасенца между 3 и 4,5 кг, пекат се върху лозови пръчки, като пещта се затваря плътно и месото става крехко като памук. На същата улица – „Кучийерос“ се намират и най-добрите Таблао на Мадрид. Това са испанските автентични кръчми, където на дървени маси се пие в глинени чаши вино, а на малка сцена играят фламенко най-добрите танцьори. С Южени бяхме във вихъра си, от таблаото се пренесохме в една от най-елитните дискотеки, пак около „Пласа Майор“. Клубът беше в старинен замък и всяка една бална зала беше озвучена с различен стил музика – рок, диско, фънки, поп….

Изкарахме няколко чудни дни с графа и след като се прибрах в България, не минаваше вечер без да ми звънне. Беше се влюбил в мен безнадеждно, но въпреки, че беше перфектен и като външен вид, и като маниери, и супер партия, нещо я нямаше искрата в мен. Той обаче не страда много, че не му отвръщах на чувствата – след няколко месеца ми се похвали, че се бил влюбил в една рускиня. А, след още няколко ме информира, че я бил разлюбил….

През 1999 отидох в Лисабон за Експото и останах много разочарована. Може би, защото бях свикнала с Испания и имах прекалено високи очаквания от Португалия. Експо центърът, безспорно, е много атрактивно място – минава се по огромен мост над океана, за да се стигне до него и там може да прекараш дни. Тогава за първи път видях интерактивното кино, където не само изображението е 3D, но и креслата се клатят, а от екрана струят пръски вода – прожектираха плаване с португалска каравела. Имаше и огромен аквариум, арктически пингвини, тропическа градина. Вечер в Лисабон не може да мине без фадо. Когато бях малка, в Куба много популярна беше Амалия Родригеш. Не я разбирах тази музика тогава, за това през 99 първата вечер в Лисабон резервирах маса в най-знаменития фадо локал. Отново разочарование – виното беше топло, фадото не ме разчувства, а по-скоро депресира, а рибената яхния, която си поръчах, беше отчайваща. С две думи – кулинарен Лисабон не остави ярки спомени у мен. Хареса ми само една малка кръчма в Ещорил, където сервираха сирена. Козе кашкавалът им си го бива, но, най-уникален е кашкавалът със зехтин.

Отново се завърнах в Лисабон тази година и причината беше мъж. С друг един техен благородник се бяхме запознали на светски събития по света и негово височество ме ухажва цели 3 години. Когато се срещнахме, аз бях сгодена вече за холандецо, после се омъжих и дума не можеше да става за някакви романтични забежки, но тази година - свободна и волна, реших, че е време отново да посетя Португалия и приех поканата му за гостуване. С удоволствие забелязах, че кулинарно страната е дръпнала много напред. Две са задължителните ястия, които трябва да се опитат – португалските сардини и бакалао - треска. Сардините ги приготвят най-често на скара, но и пържени са вкусни, докато бакалаото го обичат на яхния или с ориз. От вината, като оставим настрана традиционното им сладко вино Порто, не пропускайте да дегустирате типично тяхното Виньо Вердйе – зелено вино. На цвят наистина е зелено и има леко тръпчив, но свеж вкус.

От фейсбук