Знаеше повече от всички нас за комунистическите репресии, но предпочиташе да насочи интелектуалната си енергия за анализиране на света и по-доброто място на България в него

Отиде си един от последните представители на българската докомунистическа интелигенция.

Със смъртта на Алекс Алексиев приключи една глава от българската история. Една глава, която съществува успоредно с официалната история цели 45 години и която няма да намери място дори в новоредактираните учебници на министерството на образованието.

Веднага ще кажа какво имам предвид: със смъртта на Алекс си отиде един от последните представители на българската докомунистическа интелигенция.

Това са хората, които са родени и възпитавани преди “пълната и окончателна победа на комунизма”, повечето от които прекараха живота си в емиграция- като Стефан Груев, Стефан Попов, Дими Паница, Алекс Алексиев и малцината вътрешни емигранти, които

никога не

направиха

компромис със

съвестта си

Смъртта на Алекс Алексиев е още един повод да си спомним този трагичен епизод от нашето минало и престъпната лекота, с която беше унищожaвана българската интелигенция веднага след 9 септември 1944 година.

A преди тази дата малка България вече имаше трето поколение интелигенти. И то какви! Завършили най-престижните западни университети, без да забравят здравите си български корени, започваха кариерата си като провинциални гимназиални учители - винаги готови да върнат това, което Родината им е дала.

Ако този процес не бе прекъснат за 45 години, днес българската интелигенция щеше да има много по-дълбоки корени, много по-здрави традиции и самочувствие и нямаше да се лута като обслужващ персонал на одиозни политически проекти.

Алекс бе от стара мая- дядо му, роден в Солун и завършил в Германия, след войните се преселва в Пазарджик, където се ражда баща му- големият български художник (и дългогодишен председател на Съюза на българските художници), писател и интелектуалец Райко Алексиев, който другарува с Елин Пелин, Димитър Талев, Илия Бешков … .

Баба му по майчина линия е от известния търновски род Кисимови - сестра e на прочутия актьор Константин Кисимов. След 9 септември Райко Алексиев е пребит до смърт, големият му син е изпратен в лагер, a Алекс заедно с майка си емигрира. На власт идват novi homines, новите хора от така наречената пролетарска интелигенция.

За сведение: по данни, изнесени на Петия конгрес на БКП, проведен през 1948 г., 7% от партийните членове са неграмотни, с начално образование - 45%, със седемгодишно образование - 30%, с непълно средно образование - 6%, със средно образование - 7%. Около 5% с незавършено висше образование, а само 2% имат завършено висше образование. (Проф Диню Шарланов, “История на комунизма в България”, том 1.)

И докато ние бяхме принудени да живеем с тезисите на партийните конгреси и със стиховете на априлското поколение, “бившите хора” без никаква надежда за завръщане и реализация у нас продължаваха да работят за Отечеството, чиито нови управници ги бяха лишили от всякакви права. Възпитавани в една друга среда - и в “стара” България, и в чужбина - без да са граждани на НРБ, те останаха до края на живота си истински българи и в името на България

бяха пропъдили

от себе си дори

омразата и

чувството за

реванш

Беше удивително да се наблюдава как Алекс съчетаваше спомена за жестокото убийство на баща си и рационалния поглед за бъдещето на страната след падането на комунистическия режим. Беше общувал с Роберт Конкуест (знаменития автор на “Големия терор” и фактически първият западен интелектуалец, разкрил истината за съветския комунизъм), познаваше лично Солженицин и знаеше повече от всички нас за комунистическите репресии, тъй като ги бе изпитал на гърба си, но предпочиташе да насочи интелектуалната си енергия за анализиране на света и по-доброто място на България в него.

В никакъв случай не приемаше методично налаганата след 1989 година “идеология на забравата”, но знаеше, че свръхобсебването от миналото не помага на днешна България - толкова, колкото ѝ пречи и липсата на колективна национална памет за безчовечния период на комунизма и неговите ужасни последици до ден днешен.

Така Алекс Алексиев разбираше своя “дълг към паметта” и така живя своя живот - с надеждата да бъде полезен на Родината си според уроците на дядо си и баща си.

Почивай в мир,

приятелю!