Младенов и Луканов искаха баща ми да напише доклад срещу Първия за пленума на 10 ноември

- Вие сте син на Станко Тодоров, два мандата премиер на България и дългогодишен член на Политбюро на ЦК на БКП, и безспорно познавате добре света на социализма в България. Но не повдигате ли твърде късно завесата на соца, г-н Тодоров? Вече 30 години изминават от 10 ноември 1989 г. и началото на прехода.

- Три са причините да напиша и издам книгата си “Зад завесата на соца” сега. В социологията има термин “Махалото на Дарендорф”. Когато обществените настроения са били много дълго време държани в крайната степен на часовника, както 45 години бяха държани крайно вляво, когато това махало се освободи, то отива крайно вдясно. Според Дарендорф колкото дълго време махалото е стояло вляво, толкова дълго ще стои вдясно, преди да се спусне към центъра.

- Сега къде е това махало?

- Тъй като минаха 30 години от промяната през 1989-а, а то все още си стои вдясно, на мен ми се прииска да му придам обратна инерция и да се опитам да разкажа нещата такива, каквито според мен бяха, без да ги опростявам идеологически. Реших, че е крайно време да говорим за миналото такова, каквото е било. Това съм се стремял да направя в книгата - да разкажа истината такава, каквато съм я виждал.

- А втората причина?

- Тя също е сериозна. Много дълго време имах скрупули, че ние... няколко семейства, да кажем, или този комунистически елит, по друг начин казано, се ползвахме от много съществени привилегии. Дълго време смятах, че тези привилегии са изкривили гледната ми точка и че светът на социализма тогава съм го гледал от абаносова кула. И на практика това, което се опитвам да разкажа, ще бъде полярно.

Живеейки 30 години в едни други обстоятелства, видях, че нещата започват да се повтарят. Има един много интересен разговор на Борис Елцин през 1990 г. с руския дисидент Зиновиев в Мюнхен. Зиновиев се опитва да му обясни, че е безсмислено да се опитва

да махне

привилегиите

а висшата

номенклатура,

защото те по един или друг начин ще се върнат. Хората по принцип не са равни и рано или късно това неравенство започва да се изразява в материален план.

Това го видях за изминалите 30 години и смятам, че привилегиите, които ние сме ползвали, макар че никак не беше правилно, са съизмерими с привилегиите, които ползва политическата класа сега. И това донякъде ми развърза ръцете.

- Да обясним и третата причина...

- Тя също е интересна. За комунистическите вождове, включително и българските, по принцип се говори и пише като за мумии. Някакви хора, коите стояли и махали с ръце на мавзолея, в някакви тайни стаички вземали решения за съдбата на народа... И никога не сме се опитвали да ги разглеждаме като обикновени хора - с техните плюсове и минуси, добри и лоши черти... В книгата се опитах и това да направя - да разкажа за човешките черти на тези хора.

- Бихте ли подкрепили това с примери?

- Ами например Вълко Червенков беше висококултурен човек, много обичаше кучетата, садеше и се грижеше за няколко слънчогледа... Борис Велчев беше страхотно подготвен идеологически и знаеше всичко за Съветския съюз и за социализма и комунизма изобщо... Самият Живков имаше много обикновени и прости вкусове, ядеше съвсем обикновени храни - сирене, домати, чушки с фасул, такива прости народни ястия, не пиеше, не пушеше. Беше много силен на табла, би ме няколко пъти, особено “тапата” я разбираше... Луканов го интересуваше властта като цяло, той не се интересуваше от материални неща, беше играч...

- А Александър Лилов?

- Той беше много интересна фигура.

В книгата си го

наричам

“бяла врана”

Сред старите комунистически вождове, които бяха сравнително недодялани и не особено подготвени, той беше изключително подготвен идеологически, висококултурен и много фин човек. След 10 ноември 1989 г. много пъти сме разговаряли с него, аз му помагах да даде под наем една своя вила.

Веднъж ми разказа как след като Живков през 1983 г. го развенчава и го праща в Лондон да учи английски, под някаква форма се среща със Збигнев Бжежински и той му предлага да работи за тях. За мен това е признание. Признание, че Лилов е много висока класа.

- Повечето от героите ви в книгата вече не са между живите и няма как да се защитят от ваши твърдения за тях. Обадиха ли ви се обаче техни наследници или пък все още живи свидетели на онова време?

- Това е интересен въпрос и аз очаквах да ми го зададете. Не съм се стремял да разчиствам сметки с противници на баща ми и с хора, които му причиниха неприятности, нито съм се опитвал да ги клеветя. Разказал съм за нещата така, както аз ги виждах, и такива, каквито бяха. В никакъв случай не съм искал да засягам някого. Например за Живков нямам отрицателно становище. В първия план, който наричам “ранния Живков” - веднага след пленума през април 1956 г., той беше революционен оптимист и романтик, когато все още вероятно е вярвал в каузата. Един страхотно целеносечен и целеустремен човек.

След това “средният Живков”, който въпреки ниската си обща култура и въпреки отрицателните си качества, които съвсем не бяха малко, си беше политик от европейски ранг. Франц-Йозеф Щраус беше близък с него, Тачър му признаваше качествата, Вили Брант също...

Той беше на това ниво политик, макар и тръгнал от низините и макар че не се отличаваше с много висока теоретична подготовка. Беше опитен държавник. Човек, надарен с природен талант да бъде политик. Имаше страхотен политически усет. Имаше инстинкта на политическо животно.

И чак в третия му период властта го разврати в някаква степен и той вече прояви повече лошите си качества.

- Все пак обади ли ви се някой читател на книгата ви?

- Обади ми се Венко, синът на Григор Стоичков. Той ме поздрави за две неща - че не съм се опитвал да разчиствам сметки с Живков и с други хора, които не могат да се защитят, и че не съм писал за Чернобил. Наругаха ме във фейсбук непознати хора, главно отдясно, както и предполагах. Но някои пък ме поздравиха.

- Чел съм и съм писал много за събитията около 10 ноември 1989 г. Но до вашата книга не знаех, че около 10 часа вечерта на 9 срещу 10 ноември 1989 г. във вилата на баща ви идват Петър Младенов и Андрей Луканов. И молят баща ви да напише доклад за окаяното състояние на българската икономика, доведена до това състояние от Живков. И да прочете доклада на пленума, ако нещата тръгнат в “опасна посока”. А вас ви изпратили да извикате от съседна вила Иван Пръмов, който да напише такъв доклад за селското стопанство...

- Всичко това са факти. Фактите са много силно нещо. В края на живота си установих, че е много лесно човек да говори истината, защото

истината не може

да бъде опровергана

Това се случи. Нямам нужда да търся доказателства за него, защото там присъстваше баща ми, който вече не е жив, присъстваше майка ми, която също не е жива. Но там присъстваше и жена ми, която е жива, както и двете ми деца.

Аз доскоро имах доклада, който тогава баща ми написа и трябваше да чете пред пленума на 10 ноември, но това не се наложи. Можете да питате някои от Пръмови, предполагам, че Иван Пърмов им е казал за тази среща.

- Не разбирам обаче защо Луканов и Младенов идват в последния момент, часове преди пленума, за да молят баща ви да напише такъв доклад. Написан набързо, той дали ще има необходимите качества. Защо не са го поискали примерно преди седмица?

- Този доклад трябваше да съдържа статистически данни и мнението на баща ми кой колко е виновен за всичко това в държавата. Младенов и Луканов почти не поддържаха контакти с баща ми, не смееха да идват вкъщи. Покрай участието на майка ми Соня Бакиш в Русенския комитет баща ми беше в немилост.

- А срещата на вашите родители с Петър Младенов в дома на Радичков на 24 октомври, когато той празнува своя 60-годишен юбилей? Нали тогава Младенов дава на Станко Тодоров своето остро писмо до Тодор Живков?

- Те случайно се срещат там, срещата им не е организирана. Да, те бяха поканени от Радичков, но межу тях нямаше уговорка да се виждат там. Каквото и да говорят хората от Шесто на ДС, аз съм почти убеден, че ни следяха.

- Според мен Луканов и Младенов са знаели, че и тях ги следят...

- Те знаеха, че ги следят, знаеха, че и нас ни следят.

- И въпреки това идват във вилата на баща ви. Това не е ли опасно за тях, можели са да ги арестуват.

- Мисля, че те нарочно са избрали да дойдат в последния момент, за да не може да има реакция от страна на Живков, който да окаже натиск върху баща ми да не пише този доклад. Те до последния момент се страхуваха от Живков.

И предполагам, че въртейки страховете над главите си, в последния момент са си казали - абе Живков да не вземе да тръгне наопаки, да говори с Милко Балев или акад. Николай Ирибаджаков и да тръгнат да обръщат пленума.

- Сутринта на пленума от кратък разговор с Луканов Бойко Димитров научава, че Младенов и Луканов са прекарали нощта в обект на военните заедно с Добри Джуров. Вярно ли е това?

- За това не знам, не съм го чувал. Но това, което се случи на 9 ноември вечерта във вилата на баща ми, е вярно. Не се страхувам да съобщавам факти, когато те са се случили.

- В книгата си пишете следното: “От благодарност за помощта на баща ми министър-председателят Луканов и президентът Младенов му спретнаха съдебен процес. Съдиха го дълго, мъчително и унизително, защото беше използвал неправомерно правителствен хеликоптер. Колкото и да се рових в архивите си и в гугъл, никъде не намерих и ред, че Станко Тодоров е бил съден.

- Аз не знам къде и как се отразяват тези неща, но срещу баща ми беше заведен един много сериозен съдебен процес, който трая може би около година и половина. Спомням си обвинителния акт, той беше върху две неща.

Едното - за посещението му с правителствен хеликоптер във Враца, когато се скъсва стената на едно хвостохранилище. И второто, което не съм написал в книгата - че един път сме летели до “Евксиноград” с правителствения самолет и не сме имали билети, макар че ставаше дума за смешна сума - 180 или 200 лева.

Но си беше

парекселанс

политически процес

- Да уточним за летеното на Станко Тодоров с вертолет до Враца, когато се скъсва стената на хвостохранилището до Згориград и имаше много жертви. Но трагедията става на 1 май 1966 г., а Станко Тодоров става министър-председател през 1971 г. Нещо не се връзва, не е вярно това с летенето до Враца.

- Всичко, което пиша в книгата, е вярно. Може би не е бил министър-председател, възможно е да е бил зам. министър-председател. Но фактът е факт.

- Не разбирам и как Младенов ще съди баща ви, след като той е един от петимата най-близки негови съветници като президент. Заедно с Андрей Луканов, Александър Лилов, ген. Добри Джуров и ген. Атанас Семерджиев. Те са се виждали всеки ден, общували са. Баща ви е депутат във Великото народно събрание, за което вие не пишете в книгата. Кога беше този съд?

- Ами ще трябва да видя кога беше. Мисля, че не е лесно да се намери в архивите на съда... Но това е факт, то не може да бъде фалшифицирано. Не може да бъде измислено от мене.

- Защо Тодор Живков сваля Станко Тодоров след двата му мандата като премиер на България и го сменя с Гриша Филипов?

- Основната причина е фактът, че обективно социализмът започна да задира. Най-силното негово време беше през 70-те години. Баща ми вероятно има някаква заслуга за това. Но така е не само в България, а в целия социалистически лагер.

Дотогава

екстензивното

развитие вървеше

От този момент нататък нещата тръгнаха назад. Живков правилно усети, че трябва да промени нещо. Той търсеше отчаяно някакви иновации в икономиката. Докато баща ми беше по-традиционен като мислене. Всичко това, което се опитаха да направят Гриша Филипов и Огнян Дойнов, цялото това обръщане към Запада, целият им опит част от икономиката да се поставя върху някакви пазарни принципи - всичко това на баща ми му се струваше, общо взето, като бошлаф работа.

- Той какво отношение имаше към Огнян Дойнов?

- Веднъж му зададох подобен въпрос. Той мразеше да говори за колегите си и да им прави каквито и да било оценки, но тогава ми каза, че Дойнов е страхотно добре подготвен. Каза: “Ако Дойнов беше министър-председател на Швейцария, щеше да бъде гениален икономист и политик. За България е непригоден, защото тук условияата са други. Ние сме свързан в рамките на СИВ - и като суровини, и като пазари...”.

В края на 70-те и началото на 80-те години стартира периодът на “третия Живков”. Започна самообожествяване в собственото му съзнание. Започна да се чувства едва ли не като божество спрямо другите.

Докато баща ми като скромен човек и имащ авторитет в партията именно заради това, че е скромен, че не се опитва да се поставя над другите. Живков затова го мразеше.

Има интересна реплика - не знам доколко е вярна, прочетох я май в книгата на Нико Яхиел. Милко Балев отива при Първия и му казва: “Другарю Живков, внимавайте, защото Станко Тодоров ще стане най-дълго управлявалият министър-председател в България...”.

- Сваля го като премиер, но го прави председател на Народното събрание...

- Баща ми не беше човек на властта, човек, който се опиянява от нея. Това, което го обиди, беше, че дадоха ниска оценка на втория му мандат, която обективно не беше вярна.

И второ, че му отнеха възможността да оказва някакво влияние върху българската икономика. Някъде тогава започнаха и експериментите на Живков с икономиката ни, които баща ми не одобряваше, смяташе, че вървим в неправилна посока. Живков имаше следния лаф: “За успехите в България отговарям аз, за неуспехите отговаря Станко Тодоров!”.

- Трудно ли му беше, когато трябваше да подава оставката си като член на Политбюро?

- Това беше трудно решение, но не толкова заради егото му, той нямаше високо его. За него решението беше трудно, защото е страшно лоялен човек - към партията и към Живков. Не като към личност, а като към висшестоящия ръководител. Даваше си сметка, че оставката му ще удари върху партията. Това наистина беше така и Живков си даваше сметка. Той беше подочул, че баща ми ще подава оставка и като председател на Народното събрание, и като член на Политбюро, и няколко пъти

пращаше Пенчо

Кубадински вкъщи

да го убеждава

да не подава оставка от парламента.

Живков предпочиташе тези, които е ударил да си седят в Политбюро, но да бъдат послушни. Ако баща ми беше останал в Политбюро при съпруга, изключена от партията, щеше да бъде една безгласна буква. И тотално манипулиран. Това беше голямата драма на баща ми - че той едва ли не ще създаде вътрешни брожения в партията.

- А майка ви Соня Бакиш как се чувстваше?

- Изпитваше страхотно чувство за вина, че на практика е съсипала политическата му кариера. Но то беше смекчено до известна степен, защото тя имаше много силна женска интуиция. Даваше си сметка, че нещата по принцип рухват и много скоро предстои тотален срив в системата. В мое присъствие му каза, че ние всички негласно я обвиняваме, макар че никой не си позволи да каже и дума - но е по-добре сега да излезем почтени от играта, отколкото да потънем заедно с целия кораб.

- Книгата ви ще има ли продължение?

- Да. Започнахме да говорим с издателството за втора част на “Зад завесите на соца”. Тя ще бъде за прехода, за годините след 10 ноември 1989 г. Защото според мен всичко това, което се случи след тази дата, беше заложено още преди нея.