Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Как ДС измъчваше в килиите

На 15 май излезе от печат книгата "Погубената България" на издателство "Сиела". В нея на базата на архивни документи авторите проф. Вили Лилков и разследващият журналист Христо Христoв представят подробно и безпристрастно изследване, което разкрива мащабите, формите и продължителността на репресиите, чрез които са заличени цели части от българското общество в периода 1944–1989 г.

В два поредни броя "168 часа" ще представи избрани откъси от книгата, които описват жестокостите прилагани в арестите на ДС по времето на комунистическата държава-концлагер.

След национализацията, извършена през 1947 г., за много от стопанските неуспехи, дължащи се най-често на разхищения, лоша трудова и технологична дисциплина, нереални производствени планове, кражби и аварии, предизвикани от работници, са обвинявани инженерните и техническите кадри, завършили образованието си преди 9 септември 1944 г., както и бившите собственици на предприятията, останали на работа в тях.

Години наред БКП поддържа тезата, че с увеличаване на постиженията на социализма в България класовата борба се ожесточава и врагът се опитва да се промъкне в държавния апарат и стопанските предприятия, за да вреди и саботира. В борбата си срещу социализма, твърдят от Държавна сигурност, капиталистическите разузнавания разчитат на бивши хора, остатъци от експлоататорските класи, както и на дълбоко законспирирана агентура сред специалистите, завършили висшето си образование в чужбина.

През 50-те години на ХХ век много висококвалифицирани специалисти от най-важните отрасли на икономиката са вкарани в политически съдебни процеси, основани на фалшиви обвинения. Под ръководството на ЦК на БКП започват

политически чистки по модела на НКВД

в СССР, при организирането и провеждането на които огромна роля изиграва следственият апарат на Държавна сигурност.

На среща с ръководството на следствения отдел на ДС през есента на 1949 г. секретарят на Политбюро на ЦК на БКП Вълко Червенков заявява, че “следственият апарат на Държавна сигурност не може да има друго ръководство извън партията и хората в него нямат нищо друго освен партийни интереси: ”...работата няма да се свърши с процеса на Трайчо Костов. Ние ще трябва да обновим целия държавен апарат и да направим сериозни изводи за нашата работа”.

Следователите щедро са възнаградени

за подготовката на процеса срещу Трайчо Костов и неговата група. През февруари 1950 г. 77 служители на ДС в София получават общо 1,63 млн. лв. от специалната каса на ДС, а още 165 хил. лв., са раздадени на нейни служители в страната. За следствието и процеса срещу помощник-министрите 50 души са наградени с 1,229 млн. лв., други стотина щатни следователи получават за дълга и непрекъсната работа (над 14 часа на ден) допълнителни възнаграждения, а още над 2 млн. лв. са раздадени на нещатни следователи биячи, които подпомагат следователите садисти.

За времето от 1 май 1947 г. до 31 декември 1948 г. Николай Задгорски, Стефан Богданов, Богдан Думков и др. ръководители на ДС са изразходвали от специалната каса на ДС безотчетни средства в размер на 89 022 899 лв. В този период касата е захранена с около 30 млн. лв., изтеглени от сметка “ТВО”. Всъщност с парите, изработени с каторжния труд на концлагеристите в ТВО и предназначени за издръжка на концлагерите, са финансирани операциите на Държавна сигурност, включително инквизициите в следствения є отдел.В края на 40-те години, успоредно с процеса срещу Трайчо Костов и неговото обкръжение, започват масови арести с цел откриване и неутрализиране на вражески лица и вредители извън БКП. Стефан Богданов е първият ръководител след “Девети” на контраразузнаването – отделение “Б” на ДС. През 1949 г., вече като началник на следствения отдел на Дирекция “Държавна сигурност”, той признава в отчета си за работата на отдела през 1948 г., че следствената дейност на ДС е провеждана “ като

единствен метод в работата с врага,

без предварителни сериозни данни и агентурни материали, чрез повсеместни задържания, затлачване на ареста и прилагане на метода на непрекъснатия разпит, който подобри доста общия резултат”. Той подчертава, че най-често оперативните отдели използват самото задържане, за да получат “големи разкрития”, а после, като видят, че не излиза нещо голямо, го предават на следствието, за да се отърват.

Около 20% от разследваните през 1948 г. са изпратени в ТВО без съд, защото няма достатъчно обвинителен материал, но лицата предварително са определени като вражески. Много често преписките от отделите на ДС се изпращат в следствието с предварителна резолюция за задържаните “да се разследва за лагер”.

През 1949 г. пороците в следствената работа в отдела са същите.

В доклада за състоянието на следствената работа и следствените отделения по окръзи се твърди, че следствието е потънало в батаци; в работата и на централно ниво, и по окръзи се допускат извращения; повечето от арестите се извършват по непроверени следствени данни и почти недокументирани агентурни материали, “има и такива следствени дела, които са възникнали по едно или няколко агентурни донесения, които при проверка се оказват провокаторски, лъжливи и неверни”.

Следователите се задължават с цената на всичко да обслужат зададената политическа линия от висшите партийни ръководители от ЦК на БКП и от началниците в ДС. При разпитите основната цел е да се пречупи психологическата и физическата съпротива на жертвата по най-отвратителен начин,

за да се изтръгнат желаните признания

Оцеляването на жертвите в условията на интензивно и продължително следствие, с упражняване на непрекъснато насилие, е почти невъзможна задача. Те трудно намират подходящата стратегия за справяне със ситуацията. Много често, намирайки се на границата между живота и смъртта, те започват да дават фантастични самопризнания. Един от арестантите, поставен в продължение на три години в такива условия, е въвлякъл във “вражеската си дейност” 600 лица, 140 от които са “били” негови агенти, с които той лично “е работил”! Сменяват се следователите му и всеки нов следовател наследява купища показания и не се решава да вземе отношение, понеже не прави проверка на показанията и не знае верни ли са, или не. Така се сменяват следовател след следовател, трупат се показания и краят на следствието не се вижда. Има и куриози: по някои подследствени са се изредили 30–40 следователи, без да е приключено следствието. В резултат от груповата разработка на ДС “Мародери” възниква следствено дело по доноси само на един агент, които се оказват лъжливи “и трябваше да се арестува този агент, за да се окаже, че всичко е лъжа.” Следственото дело “Гогост” се проточва три години, а делото “Морски стражеви катери” продължава 19 месеца, за да “разкрие” несъществуваща нелегална военна организация, която се е “подготвяла за преврат през 1948 г.” Стефан Богданов описва някои от методите на следствието, които са довеждали много от задържаните до “идиотизиране”, а някои от следователите

“до нервно разстройство

и затъпяване”:

“В следствието се е водила денонощна борба за показания само на основата на гол упорит разпит, като не се е търсела истината, а само да се покрие дадената линия. Показанията са били превърнати във фетиш. Когато физическото насилие, като средство за добиване на показания е било забранено, са били измисляни нови, по-модерни, “културни начини” за добиване на показания. Подследствените са били заставени по цели седмици и месеци денонощно без сън, непрекъснато да броят от едно доколкото им стигат силите, за да се изморят, морално сломят, за да дадат показания, които е трябвало да покрият дадената насока на следствието...

Подследствените със седмици, месеци, са били разпитвани при поток от най-долни псувни и цинизми обикновено при единствен въпрос “говори за вражеската си дейност”. Това ги е довеждало до пълно морално разложение, обезличаване и пълно безразличие, което е позволявало те да дават чудовищни показания без да държат сметка за истинската си вражеска дейност и без да се страхуват от най-страшно наказание, което ще последва от това, което дават, стига да се сложи край на следствието и те да бъдат изведени от ареста. Тоя метод е довел подследствните не само до идиотизиране, каквито случаи имаме на душевно заболяване, но е довел и някои следователи до нервно разстройство и затъпяване. Някои от тях са се превърнали в най-груби разпитвачи, неврастеници, които чувствайки безсилие в злобата си към подследствените са губели самообладание и достигали до физическо насилие...”

В забележителната си книга “Затворник К-89” Константин Костов описва случаи на полудяване на арестанти и затворници, преминали през комунистическото следствие в 40-те и 50-те години на ХХ век.

“Бай Кольо е кухненско момче за всичко…

Били го до полуда!

Кротък луд, с никого не разговаря. Обикновено разсипва чорбата на затворниците. Един от затворниците (генерал Богданов) протестира, че в канчето му няма достатъчно “месо” (свински обрезки в месни ден!). Настъпва пауза. Бай Кольо отпуска ръка и черпакът цопва в баката. Грабва ножа за рязане на хляб и с един замах отрязва парче от ухото си: – На бе гад! Яж! Парчето бай Кольово ухо цопва в канчето на генерала!”

На 13 март 1950 г. министърът на МВР Руси Христозов се среща с началниците на оперативните отдели и работещите в следствения отдел на ДС – София. Разгледан е въпросът за побоищата, инквизициите и извращенията по време на “специалното следствие” срещу враговете с партиен билет. Естествено, подобна среща във връзка със зверските следствия срещу вражеските елементи – класови врагове, не е необходима и ЦК на БКП не се интересува от това. За тях е важен отзвукът в партията относно борбата на ДС срещу врага с партиен билет! Направен е разбор на методите на следствената работа. Министърът обяснява причината за срещата с персоналните промени в МВР, поради това, че някои от началниците на отдели в ДС и МВР са задържани и срещу тях се провежда следствие и “за да не залегне във Вас смущение, ние искаме открито, по партийно да си поговорим за да не останат някои с някакви резерви или съмнения”. Руси Христозов предизвиква към открит разговор оперативните и следствените работници: “Сега Политбюро и др. Червенков се интересуват от истината, каквато и да е тя,

колкото и черна и страшна да е тя,

без никакви плюсове, без прикриване, надуване или намаление... На нас е възложена тази много отговорна задача да установим за ЦК голата истина”. Тази истина, по думите на Христозов, е необходима на ЦК на БКП, за да не може врагът “да компрометира следствието, да го постави под съмнение и да създаде атмосфера на взаимно недоверие вътре в партията и ако това му се удаде, това ще бъде за него голям успех. В никой случай не бива да се допусне врагът да ни води следствие, а трябва ние на него да водиме... Не трябва да има съмнение, че ние ще разкрием всички врагове и гаранцията за това е, че ние имаме др. Сталин”. Министърът заявява, че инквизициите масово са прилагани с особена жестокост от най-отговорни лица в следствения отдел на ДС и това той обявява за отстъпление от болшевишките методи на следствие, препоръчвани от съветските съветници2. Всъщност, всички знаят, че нарежданията за инквизициите идват от най-високо място в ДС и от ЦК на БКП, такива е давал и самият Руси Христозов, а следствените методи са изцяло съветски патент.

В изложението си, написано в Бургаския затвор през 1951 г., Стефан Богданов посочва преките възложители на издевателствата, които той е извършвал:

“Заставен бях от Христозов и Танев, да получа от бившия полицейски комендант на София А. Богданов, фантастични “самопризнания”, че Н. Петков му дал уж инструкция за диверсионна терористична дейност. Аз получих от А. Богданов исканото...”, а за следствието срещу евангелските пастори признава: “Тук бяха

създадени

срамни прецеденти,

които разкриваха, че в ДС не всичко е в ред. Главните подсъдими бяха насилвани да правят фантастични признания за един механично сглобен шпионаж. Със Зяпков и Михайлов се процедира така, че те полудяха от следствието, а следователят Г. Панайотов си даде оставката, защото ми заяви, че ще полудее. Официална лекарска експертиза установи тоя факт.”

На тази среща Димитър Ганев, следовател в ДС, признава: “Често пъти така става, че на един следовател се дава материал и той го използва, а в други случаи само ни се дава подследствен и се казва, че това е английски или френски шпионин и това трябва да се разкрие. В такива случаи е ясно, че

следователят не разполага с нито един факт

Това, което изнесе другаря министър за неправилните методи на следствието, се отнася в най-голяма степен за мене. Под мое ръководство се извършиха безобразия и аз отчитам това... Мене ми беше станало приятно следствието, защото тука имаш възможност да се сражаваш очи в очи с врага. И аз съм бил. Това смятам за сила от моя страна, това не е слабост...”

Следователят Людмил Цачев, който преди да постъпи в ДС е бил съдия по делата на “народния съд” и прокурор, заявява чистосърдечно за себе си:

“Как стана впоследствие така, че народен съдия сам достигна до положението да измъчва, защото трябва да кажа, както другите другари, че и аз съм измъчвал. В това отношение може би дори моите методи да са били по-остроумни, но няма да ги кажа да не излезе, че ние обменяме точно такъв опит... Времето, когато започнаха тези следствия по заповед, без материал, може да се счете, че е следствието на пасторите. Даваше се арестант без материал и освен това следователят се оставяше на самотек, без да му се дават указания по воденето на следствието. Казваше се, че трябва да се разобличи на основата на собствените му показания.”