С обширен пътепис от Пловдив вестникът представя града като едно от 52-те места, които трябва да се посетят през 2019 г.

Бях в леглото след дълъг ден на пътуване, когато чух камбаните: Погледнах през прозореца, но не видях откъде идва звукът. Въпреки умората ми, любопитството ми надделя. Взех си обувките и якето и последвах звуците на камбаните. Те ме отведоха до най-близката църква, където десетки хора държаха свещи и ходеха около сградата. Това пише в пространен пътепис от Пловдив репортерът от "Ню Йорк Таймс" Себастиан Модик. Авторът посещава 52 места по света, които вестникът е определил като "задължителни за посещение" през 2019 г. Пловдив като една от европейските столици на културата е в компанията на Ню Йорк, Марсилия, Мюнхен, Азорските острови и други много известни дестинации.

"Бях пристигнал в Пловдив точно по времето на православния Великден. Камбаненият звънове в полунощ, вярващите семейства, двойките, възрастни и млади хора - така видях празника в България. Светлината от свещите осветяваше лицата на онези, които обикаляха църквата три пъти, преди да се разпръснат в нощта. На следващата сутрин градът беше притихнал, с изключение на хора от птичи песни, които ме накараха да се почувствам, сякаш бях влязъл в приказка. Катерех стръмни калдъръмени улички в Стария град на Пловдив - един от най-продължително населените градове в Европа, изучавайки запазените останки от преминалите през него", пише авторът.

"Седнах в римския амфитеатър, който датира от втори век, когато градът е бил известен като Филипопол. Преминах под средновековна порта, маркираща един от входовете в Стария град, и се възхищавах на българската възрожденска архитектура от края на османското владичество през 19 век - пастелни фасади, чиито втори етаж се поддържа от дървени греди; сложнo боядисани тавани,  прозорци, които можеха да се отворят на свеж, пролетен ден като този. След криволичещите каменни пътища дойдох до срутена крепост, за която се смята, че има корени в древно тракийско селище, и тръгнах към "Княз Александър I" - пешеходна улица, пълна с магазини и ресторанти и стендове за дюнер кебап. След това минах през римски стадион и порта и прекосих подлеза, покрит с древни каменни плочи под натоварена пътна артерия", пише Модик.

"Енергията, вдъхновена от обозначението на Пловдив за столица на културата, прониква във всичко. Но за Пловдив титлата е всъщност по-голямо признание за здравата творческа визия, отколкото за началото на нови европейски програми", разсъждава той.

Авторът споделя, че му е отнело няколко дни да осъзнае, че Пловдив не е построен около туризма, а е град, който има много "слоеве", които привличат туристите. Той е посетил редица галерии и в една от тях се е срещнал с Катрин и Веселина Сариеви, за които чул от различни хора, че са донесли съвременното изкуство не само в града, а и в цяла Източна Европа. Модик разказва, че именно Веселина го е развела по маршрути, непознати на туристите. Видял е Хаджи Хасан махала, където живеят роми, "които в домове с тук-таме завързан кон отпред са запазили езика и традициите си, въпреки смазващия комунизъм". Посетили са централната поща и библиотеката, както и изоставеното кино "Космос". 

"Веселина и други артисти са го спасили. Бъдещето му е неясно, но няма да се превърне в купчина камъни", пише авторът от "Ню Йорк Таймс".

"Преди осем години Атанас Хранов, един от най-известните пловдивски художници, е взел камъни от разрушено заради мол тепе, надписал ги е с цитати от градските поети и е построил седмо "тепе", пише Модик, който е разговарял с Хранов.

Себастиан Модик е посетил и "Капана", където "младите пушат завити на ръка цигари и пият бира и прекалено скъпо кафе". Според него кварталът е спокоен и никой не е там, за да впечатлява. 

“Айляк” е едно от онези непреведими понятия, които се срещат на много езици, дестилация на начин на живот, който в случая на Пловдив е безгрижно отношение, характеризиращо се с лекомислещ подход към ежедневието и чувство за гостоприемство, което датира от града като кръстопът на култури”, пише Модик.

“Разхождах се един следобед, и се катерех по Сахат тепе и се чудех как един природен резерват като този може да съществува в средата на втория по големина град в България. На върха седях на една скала цели 45 минути. Песента на птиците се чуваше навсякъде. От джамията прозвуча призив за молитва, минарето се виждаше над “Капана”. Наред с това чувство за спокойствие обаче усетих желание да създавам, както не съм се чувствал никъде другаде в това пътуване досега. След махмурлука от Грузия и изтощението на Израел по време на Пасхата (това са предишните места, които авторът е посетил - б.р.), това беше точната доза мотивация, от която се нуждаех. Слязох по Сахат тепе през града и се качих на още един от седемте, не, шест пловдивски тепета", завършва пътеписа си Модик.