Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Пловдивският Гаринча летеше по фланга към безсмъртието Дерменджиев (в средата) бе част от златна генерация на българския футбол, заедно Аспарухов (вдясно) и Бонев (вляво). Снимка Архив

Дерменджиев започна като вратар, а го нарекоха Чико от песен на Леа Иванова

Народът го нарече Чико, по името на герой от популярна  в средата на миналия век песен на Леа Иванова. Но не бе от Порто Рико, а от „Кършиака”, откъдето след време светът на футбола получи и друг безценен дар – „Златната обувка” Христо Стоичков. Получи свой колоритен прякор по подобие на най-големите в света на футбола – Пеле, Гаринча, Кайзер Франц, Зизу, Гунди като пожизнен (всъщност вечен) знак на неумиращата любов на хората от трибуните. Динко Дерменджиев близо 20 години бе емблемата на пловдивския „Ботев”, а по-късно като треньор изгради вълнуващ тим на „жълто-черните” по свой образ и подобие, с неповторим стил, утвърди като титуляри цяла плеяда таланти от клубната школа.

Беше бърз като стрела по дясното крило, но можеше всичко във футбола. Тръгна към големия футбол от пловдивския квартал „Кършиака” като вратар на местния „Марица”, откъдето през 1959 г. бе привлечен в „Ботев” като втора резерва на титулярния страж. Дори на мач на „канарчетата” във Варна в бившата А група Дермеджиев направи своя дебют през второто полувреме като вратар, но това се оказа последното му излизане на терена на тази позиция. Смелият новатор Георги Генов-Джогата, който след време разви таланта и на Георги Аспарухов-Гунди, видя в него бърз и резултатен краен нападател и експериментът му се увенча с изненадващ успех. Само за 8 месеца извървя пътя до титуляр в „Ботев”, а после и до несменяема част от една от златните генерации на националния ни тим. „Чико беше страхотно подвижен, експлозивен и трудно предвидим. Играеше в стила на най-големите в своето съвремие – си спомня един от неговите съотборници Георги Попов-Тумби. – Имаше много висока спортна култура, може би заради всестранната си подготовка от детските години, когато бе практикувал лека атлетика и гимнастика.” А легендата на ЦСКА Манол Манолов-Симолията казваше за Дерменджиев: „Беше истинско страшилище за всяка отбрана. Неговото неутрализиране означаване половин победа”.

Не пестеше хвалбите за него и светилото на световния футбол Чезаре Малдини: „Дерменджиев е един напълно завършен футболист. Много бърз, чудесен импровизатор, със страхотно чувство и умение за колективна игра.” Портретът му като футболист дорисува друга легенда на ЦСКА Стефан Божков-Стевето: „Най-характерната му черта бе неговата универсалност. Действаше еднакво добре и на фланга, и в центъра на атаката, и в средната линия. Рядко се раждат играчи с подобни качества”. А за чисто човешките му качества свидетелстваше бившият му съекипник Добрин Ненов: „Играли сме дълго един до друг, но никога не съм го чул да каже лоша дума за или на колега. Дори бе невероятно, че той – най-изявеният в отбора, се извиняваше в определени ситуации на футболисти с много по-скромно име. Такъв си беше и такъв си остана – прям и етичен човек”.

Дребничката му жилава фигура прелиташе като канарче покрай бранителите на съперника. Той имаше щастието да бъде най-важната част от най-силния отбор в историята на вековния „Ботев” и на най-талантливото футболно поколение на България, редом до Иван Колев, Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Никола Котков, Димитър Пенев, Петър Жеков, Христо Бонев, Никола Цанев, Александър Шаламанов. С „жълто-черните” спечели титлата и купата на страната, а с националите игра на финалите на 3 световни първенства – 1962, 1966 и 1970 г., както и на четвъртфиналите на европейското първенство през 1968 г. Скоростните му рейдове объркваха всяка отбрана – щатен изпълнител на статичните положения в „Ботев”, той изнасяше топката, даваше извеждащи пасове за съотборници, влизаше на „двойно” с тях, биеше атрактивни волета, правеше плонжове.И вкарваше голове, много голове. Старите привърженици на „Ботев” още си спомнят с умиление един мач на тогавашната „Народна армия” през пролетта на 1967 г., когато ЦСКА бе полуфиналист за КЕШ и се готвеше за чутовните си битки с „Интер”. Финтовете му тогава бяха неразрешим ребус за бранители от калибъра на Пената и Гаганелов, а двата му гола донесоха победата с 3:1 насред София. Можеше да играе главна роля и в родните грандове, но остана верен на „жълто-черната” идея цели 19 футболни сезона като футболист, а после чак до смъртта си.

Остави име не само като футболен ерудит, но и като борец за справедливост във футбола ни. Като треньор през есента на 1991 г. пловдивчанинът сякаш с магическа пръчка промени нерадостната ситуация в „Левски”. Чико пое отбора след осмия кръг, когато „сините” бяха пети в подреждането и отстъпваха на лидера ЦСКА с цели 6 точки. До края на есента обаче записаха 6 победи и само едно равенство (с шампиона Етър) и зимуваха втори само на точка след „червените”. След мъчителна пауза от 3 години и 8 месеца отново бе спечелено вечното дерби. Тогава се сблъска с горделивия клубен бос Томас Лафчис, който изненадващо...освободи треньора, като обвини Чико в сребролюбие – поискал му 9 милиона лева, за да подпише нов договор. Истината на Чико бе съвсем друга: „На полусезона реших да защитя треньорската гилдия, която взимаше трохи. Поисках от Лафчис 2 милиона лева, които той даде по-рано за Илиан Илиев, равняващи се на 80 000 долара, и то за срок от 3 години и половина. Играчите взимаха на сезон по 500 хиляди. Феновете на „Левски” ме приеха радушно и за да не бъде разкъсан от тях, Лафчис излезе пред медиите и излъга, че съм искал 9 милиона. Явих се с адвокат и държах точно да се запише - приходи, данъци, а не както дотогава, да не се плаща стотинка данък. Никой от треньорите обаче не реагира и останах сам на фронта”.

Това е Динко Дерменджиев

НАПАДАТЕЛ, впоследствие ТРЕНЬОР. Роден на 2 юни 1941 г. в Пловдив. Играе в Марица Пд (1958-1959), Ботев Пд (1959-1978). 447 мача и 194 гола в Първа лига.

Шампион на България (1967). Носител на нац. купа (1962).

Има 58 мача и 19 гола за "А" нац. отбор (1962-1977). Участва на финалите на световните първенства през 1962, 1966 и 1970 г. Треньор на Чепинец Велинград (1978-1979), Ботев Пд (есента на 1979-1984, есента на 1989-1991, 1992-1993, 1995-1996, сепгември 1997-1998, пролетта на 2000, пролетта на 2001), Шумен (1984-1985), Спартак Пл (1987-1988), Марица Пд, Левски (октомври-ноември 1991), Хебър Пз (пролетта на 1992), Черноморец Бс (есента на 1995), Локо Пд (пролетта на 1996, есента на 1998), Локо Сф (есента на 1996). Селекционер на младежкия нац. тим (1995).

С "Ботев" е носител на Купата на Съветската армия през 1981 г., финалист за Купата на България през 1984, 1991 и 1993 г. С него "канарчетата" печелят бронзови медали в първенството през 1981 и 1983 г.