Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Първият роман за лагера в Ловеч - вдъхновен от разказ на "168 часа" Васил Ю. Даскалов е роден в Стара Загора. Завършва френска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Има две издадени книги: “Момчета на стоп” и “Мария на сутринта”.

Книгата е за съдбата на изгубената младеж на 50-те, несправедливо набедена за враг на народа, казва авторът

Излезе от печат книгата "Предизвестие за Ловеч" - първа част от "Лагер на смъртта" на Васил Ю. Даскалов. За нея авторът казва, че е бил вдъхновен от интервю, излязло преди 5 години в "168 часа".

Един от главните герои в книгата е Божидар Витанов, мъченик от лагера в Ловеч, чиято трагична съдба беше описана в няколко статии и интервюта във вестника през 2014-2015 г.

Събитието е знаменателно, защото наред с документалните книги, които са написани за "българския ГУЛАГ", за първи път у нас се появява роман за лагерите в България по времето на тоталитаризма. Забележително е също, че той е написан от млад човек - представител на

поколението, което не е изучавало този мрачен период

от най-новата история на страната ни в училище.

"Като много млади хора навремето аз също не знаех нищо за политическите лагери в Народна република България - пише Даскалов в предговора на книгата. - Помня как през 90-те, когато бях още юноша, на един обяд при леля ми Мара изразих мнение, че през социализма хората са живели по-спокойно. Леля ми отвърна: "Че кое му е било спокойното - някой да влезе в къщата ти и да отведе тебе или баща ти?". Тогава не я разбрах."

Тезата на Даскалов е, че у невинните хора, изпращани в лагерите, властта търси така нужния за съществуването си враг.

"Лагер на смъртта" е роман за

концлагера

край Ловеч,

формиран през август 1959 г. В книга първа "Предизвестие за Ловеч" рисувам обществото преди и по време на създаването на този лагер. Проследявам съдбата на изгубената младеж на 50-те,

несправедливо набедена за враг

на народа",

обяснява той.

Въпреки художествената обработка абсолютно всички случки и хора в романа са автентични, казва младият автор за книгата си. Запазил е дори жаргона и специфичния изказ от разговорния език на героите си - "бех", "некакъв", "бегство", "верващ").

"Преди две години попаднах на интервюто в интернет "Въдворен заради тесни панталони" (става дума за разказ на лагериста от Ловеч Божидар Витанов пред в. "168 часа"). Историята ме докосна чисто човешки, отвъд политическите пристрастия. Казах си: тези хора заслужават да се пише за тях, да има и художествена литература, не само документалистика", разказва пред "168 часа" писателят за мотивите си да напише книгата.

Книгата се чете на един дъх. В нея със средствата на художествения разказ специално внимание е отделено на страданието на хората, имали нещастието да попаднат в ада на комунистическите концлагери. Повествованието започва още от събитията около 9 септември 1944 г.

По-нататък с документална точност авторът се спира в подробности на разстрелите в "безотговорните дни", сформирането на репресивните органи, изстъпленията на Народния съд и ограбването на частната собственост.

Фокусът обаче е поставен в причините властта да създаде системата на концлагерите, които съществуват през цялото време, но особено се ожесточават в периода около унгарските събития през 1956 г.

За да вдъхне живот на творбата си, писателят се среща и с някои от малцината оцелели. Между тях именно е и Божидар Витанов, син на Петър Витанов, първия говорител на българското радио и талантлив автор на песни. Като дете на преследван журналист младежът е арестуван от милицията на танцова забава, защото отказва да свали забранените тесни панталони. Отвеждат го в мазето на "Московска" 5, където непълнолетното момче е

зверски пребито от палачите на ДС,

а много преди него са отвлекли и брат му, за да го изпратят в зловещия концлагер в Белене. В книгата подробно са описани и сцените на насилие спрямо невинните младежи:

"Повалят ги. Над Божидар се е изправил висок, здрав мъж. Цивилен е, носи риза с навити ръкави и разхлабена вратовръзка, лъха на тежък, сладникав алкохол. Наоколо се чуват още от страшните писъци, още по-остри и ужасяващи.

- Ако не викаш като некое девойче, може и да те пуснем, разбра ли? Искам след всеки удар да броиш. И така до четиридесет.

Палачът замахва с гумения бич - твърд бастун в силните му едри ръце.

Болките са неописуеми

Божидар чувства ходилата си да пулсират до пръсване, но продължава да брои, а щом си позволи да извика, вижда острите светещи очи на убиец и продължава да брои... Изрича думите машинално, без да ги мисли... Едва когато онзи го изкомандва да стане, разбира, че шибането по краката е приключило. Изправя се на колене, защото на стъпалото изобщо не може да стъпи."

След това той спира да посещава увеселения и вече не провокира органите с нищо. Даже предупреждава съучениците си да не ходят по забави, защото след тях арестуват и бият, но това не е достатъчно да го оставят на мира. От милицията са подготвили друга участ за набедения тийнейджър. Едва навършил пълнолетие, Божидар е изпратен в концлагера на смъртта - Ловеч.

Друг ключов образ, претворен в романа, е Александър Николов - Сашо Сладура, брутално убит веднага след изпращането му в лагера "Слънчев бряг" в Ловеч, защото си е позволил да

осмива властта

във вицовете си

Постепенно ЦК на партията взема решение да се справи с дръзкия цигулар и неговото танго “Преди да се умре” ще донесе една допълнителна алегория на своеобразната унгарска реакция.

“Човек с цигулка, но всъщност един цял музикален патриот. Ето го, излиза, ведър, усмихнат, не много млад, но някак неостаряващ. Живецът и настроението, което той преподава от естрадата. Усмихва се под чаровните си мустачки на Кларк Гейбъл. Поздравява. Пуска къса шега. Въпреки че програмата вече е включила два-три безобидни, аполитични скеча, музикалният войвода не може да не разсмее малко аудиторията зад гърба на тези, от които тя се страхува и чувства потискана и контролирана.

- Знаете ли колко е реално населението на България? – после, като преправя гримасата си и се обръща в полупрофил, сякаш играе друг човек. – “Осем милиона” – после се връща в първия образ. – Не, грешен отговор. Ние сме двадесет и четири милиона. Осем се радваха на германците, осем оплакаха царя, осем посрещнаха руснаците…”

В книгата е описана и тъжната съдба на Борис Гигов.

Той се сбива

за момиче

на китарно събиране в училищния алианс. Следват две години в затвор за малолетни. Когато юношата вече е отраснал и се е заловил здраво да работи в завод, както партията повелява, се оказва, че никое законно наказание не е достатъчно тежко за новосъздадения враг. Една сутрин в пет и половина той е отведен за малка справка. Носи със себе си един хляб, даден в последния момент от майка му. А когато хлябът свършва, тогава започват истинските мъки на острова.

“Не го викат. Но такова е положението и на останалите. Като че ли са събрани, за да бъдат изолирани, преди да получат наказание. Какво наказание, та те още не са съдени… Нема и храна. Борис чупи по малко от леба и гълта. Стиска леба и мисли за майка си. Помни ръцете й, как му го подадоха, като че ли са се отпечатали върху кората. Двама-трима от по-мършавите гледат леба с кротки, но умолителни очи,

които сякаш капят. Отчупва, раздава им. Не му се свиди. Той знае, че и майка му не би имала против. Тя искаше да му подсигури насъщния, да не стои гладен, а и тези хора с него, и те майка имат… И техните майки ги мислят и не всека от тех е имала възможност да им даде нещо за из път.”

Особено потресаващо в романа е житиеописанието на Боян Кръстев, който преди репресиите у нас е престоял цели 10 години в съветския ГУЛАГ само защото е учил във Виена, когато Червената армия превзема града. Завърнал се след нечовешки изпитания, той се надява да намери прехрана в родината си. Вместо това от ДС започва тормоз насила да го вербуват за сътрудник.

Най-напред го водят в Първи участък до гарата, но когато виждат, че той не се огъва, милиционерите го предават на "синьокапците" от ДС. Там с него се заема цял генерал:

"- Ти с нас ли си, бре?!

- Не - отвръща кратко и без колебание.

Генералът не сдържа гнева си и замахва широко с опакото на ръката през лицето на друговереца, като да разчисти боклук от полезрението си. Боян отдавна не е получавал ни юмручен удар, ни плесница, олюлява се, но запазва равновесие пред силата на тази титанична политическа омраза.

- Водете го в килията! Ти знаеш ли кой съм аз, бе? Лично ще ти разпиша заповедта!

Ти жена и дете

нема да видиш!

Ти ще съжаляваш и ще се молиш, но тогава вече ще е късно за тебе. Водете го! - розовеещото му лице се насища с кръв, която току да излезе от червените нишки."

Авторът има и още едно силно предимство - не е обременен от страховете на миналото, от цензурата и автоцензурата, характерни за соца.

А след появата на бял свят на тази книга явно вече не трябва да приемаме наготово клишето, че лагерите са "бяло петно в паметта на младите поколения".