- Г-н Стоянов, излиза от печат новата Ви книга "Некролози и други многоточия по българия", за какво пишете в нея?

- Първо да уточня защо "българия" в заглавието е с малка буква. Защото я превърнахме в нарицателно. Главен герой в книгата са всички тези, които я превръщат в нарицателно, но се бият в гърдите на Родината до посиняване. Нали знаете как боли натъртено. А те не усещат такава болка, защото натъртиха не собствените си, а нейните, на България гърди. Всъщност книгата е

за липсващата интелигенция

Липсваща, но натрапваща се от медии, от публични пространства. Забелязали ли сте, че колкото по-малко има човек за казване, толкова по-ефективно се намества в медийното пространство. В този смисъл и медиите имат вина.

- Книгата има подзаглавие "Предупреждения". Срещу какво са тези предупреждения?

- Срещу ерзац интелектуалците. Знаете ли, една Нация може да върви напред само тогава, когато има пред себе си аристокрация. Аристокрацията може да бъда заменена с интелигенция. Ние нямаме такава каста. От хиляда и триста годишната история на България е клано това, което е вдигало глава. И то не е оставяло поколение. Т.е. ние нямаме духовни водачи. Още Борис I І обезглавява нацията, избивайки петдесет и два болярски рода. Шопенхауер бе казал: "Светът не е това, което е, а което си представяме, че е. Останалото е воля, която променя представата". Ние нямаме интелигенция, която е призвана да създава представи. Но имаме заместители. Светът се движи напред благодарение на илюзии. Кажете коя е илюзията, която има България, кои са основните постулати. Навремето е имало: България на три морета, Демокрация, Социализъм... Човечеството се лиши от илюзии. В книгата има и подобни текстове.

Няма постигната демокрация,

тя е неосъществима илюзия. Има икономически доктрини - капитализъм, социализъм. И никъде в света няма демокрация. Но пък за сметка на това какви широки рамене има само тази илюзия, щом толкова полуидиоти се крият зад раменете й".

- Имате много интересна биография - пълен отличник, който е напуснал 9. клас, за да започне тежка физическа работа. Каква беше причината за тази рязка промяна в живота Ви?

- С мама избягахме от баща ми от Габрово в Смолян. Баща ми много пиеше - от което и почина после. Мама започна да купува къща. С шестдесет лева заплата. Не можех да я гледам как се бъхти. Много неща научих от нея. Например научих, че човек има право на отпуска само тогава, когато може да свърши нещо по време на тази отпуска. Работих в Кремиковци - стомановар, кранист. Във Враца - вагрянчик, леяр-формовчик. През това време понаучих някой друг език - виетнамски, руски, сръбски - последният ми е почти майчин. Мама е от Западните покрайнини и през 1945 г. емигрират в България. Мама, която беше българка, цял живот я наричаха "Иванка сръбкинята". И тъй като непрекъснато живеех с нея, живеех и нерадостния живот на емигранта. Емигранти в собствената си Родина. Всъщност първия текст от книгата е и за емиграцията ни. По-скоро - против емиграцията ни. Която ни навира тези преведени няколко милиарда годишно в България, натяквайки ни, че без тях не можем. А всъщност тези пари са примамка за криминалния контингент, които изнасилват майките им, убиват бащите им. Знаейки кога старите получават извинителните бележки с воден знак, отиват, изнасилват, убиват... Тези, които

захвърлиха родителите си

на съдбата и отидоха да бършат задниците на други родители. А техните няма кой да погледне. Тези, които мечтаеха заедно с родителите си да станат физици, математици, музиканти, писатели, художници, забравиха, че това не са техни мечти. Това са мечтите на техните родители. Не носим отговорност пред тях. А оттам се къса и нишката. Родина произлиза от "род". Е, къде е родината на тези с извинителните бележки с воден знак - нямат такава.

Техният род е изнасилен,

изнемогващ, захвърлен в покрайнините на живота...

- Кога намерихте време да се самообразовате и да станете известен писател, а и преводач от три езика?

- От близо четиридесет години не си спомням да съм спал повече от два часа и половина. А когато видях, че ми остава и малко време още - колко са стотина години живот - отказах и пиенето. Никога не съм гърмял за това. Близките ми приятели помнят - пиех по двадесет и четири водки за два часа. Пиех само на екс. В един момент си казах: "Добре, де. Това ли ще оставиш зад гърба си, Христо?" И спрях пиенето, после и цигарите. Но не защото исках да живея по-дълго, не заради болест - аз се осигурявам, но нямам личен лекар. Човек трябва да остави нещо след себе си. Не хлъзгава диря, като Калин Терзийски, примерно, който по нищо не се различава от Митьо Пищова - ту спираш пиенето, ту почваш, ту умираш, ту не умираш. Алкохолизмът като пиар - и затова съм писал в книгата. Никога не съм гърмял с това, че съм отказал алкохола. Това е личен избор. Когато човек знае, че трябва да си свърши работата животът сам му казва какво да направи. Бог си знае работата и децата. Между другото в тази книга и за това съм писал - за Бог, когото превърнахме в джипи, в личен лекар. Българинът не влиза в черква, защото иска да остане насаме с този, с когото се обичат. Той влиза в черква като при личен лекар - да му даде здраве Бог, да му даде късмет от тотото, да му свърши Господ някаква работа. Но не влиза, защото има нужда да си помълчи с Господа малко.

Но, за езиците. Малко парадоксално научих руски. Тъй като нямаше виетнамско-български речници, намерих виетнамско-руски. И така, покрай виетнамския научих руски. А точно тогава идваше Перестройката - списанията "Огоньок" и "Зарубежная литература", "Литературная газета". Благословени времена, когато

имаше илюзии и се създаваха представи

Когато мислехме, че има идеи и те са по-добро разплащателно средство от парите.

- В едно интервю казвате, че сте се разочаровали от приятели след като сте видели какво пише за тях в документите на бившата ДС.

- Аз не съм си видял досиетата. Знам, че са две. Борислав Геронтиев в "Кабинет на десетия етаж" пише защо са му пребърквали и

обискирали редакцията на "Пулс"

заради едно мое стихотворение за Тодор Живков. Не съм гърмял за това. Дори с Кольо Простов - шефът на ДС в Смолян, сега сме приятели. Човек трябва да уважава другата позиция. Не понасям хора-шперплати. Някои неща за себе си научих скоро. Готвели са ме за затвора и на заседание на ОК на БКП в Смолян Простов им е казал: "Добре, ще го вкараме в затвора. Което значи, че ще произведем герой. Нали си представяте как ще тръгнат хората след него, като излезе от затвора". Спасил ме е. Беше ме прибрал веднъж, показа ми купчина писма пред себе си и каза, че всички били от смолянски интелектуалци, които казвали, че съм искал да коля Тодор Живков. Идваше корпусът да открива Новия център. Изпрати ме навън - явно е знаел, че и него подслушват - и ми каза да не го коля Тодор Живков сега. "Следващия път аз ще ти помагам" ми каза Кольо Простов. Някои хора крещят срещу "ченгетата", защото винаги са били оперативно безинтересни. Срещу такива ни донос да напишеш, ни да ги похвалиш... Но се героизират сега. На Едвин му бях дал за "нелегалния" "Мост" стихотворението за Тодор Живков, а той го метна уплашен на масата и каза, че не можел да го пусне, защото щели да го пратят в затвора. И го попитах тогава: "Ама, Еди, ти нали уж нелегално списание издаваш". После се оказа, че Едвин Сугарев е единственият, който е организирал аутодафе на книга в българската история, горейки публично пред Президентството книгата на Желю Желев "Фашизмът". Това е морал... Липсата на морал също е морал, нали?

- През 1999 г. с книгата Ви "Скритият живот на една помакиня" си спечелихте прозвището "българският Салман Рушди".

- "Българският Салман Рушди" тръгна от заглавие в “168 часа”. Когато излезе "Скритият живот на една помакиня", животът ми от Ад се превърна в пъкъл. Ако има разлика между двете, то разликата е, че от пъкъла няма излизане. Едно

издателство печелеше пари,

аз печелех врагове. Но и приятели. Най-истинските приятели се появиха в този период. Тиражите на книгата "растяха и се озверяваха", както казваше в едно стихотворение Константин Павлов. Тиражите растяха за издателя, а се озверяваха към автора. Прокуратурата заведе следствено дело, писателите ме обвиниха в сребролюбие, защото знаеха какво става с тиражите. А аз просто написах една книга, която не бе се появявала до този момент - като естетика, като дълбочина на внушението, като социален разрез на живота, като обяснение на превръщането на една религия в идеология като исляма. Тогава написах и есето "Ислямът, болен от Средновековие". Вместо да правя пиар обаче от цялата тази история, аз отстоявах естетика, позиции, философия, мироглед. След това започнах сам да издавам книгата и тя направи вече 19 издания. Между другото, "До СтрасТбург и назад" и "Глутница за единаци" направиха 21 (двадесет и едно) издания. И продължават да се търсят. Без да бия камбаните, че видиш ли, и аз съм отказал алкохола.

Книгата, когато има стойност, сама си проправя път

Между другото в "Некролози и други многоточия по българия" и за това иде реч. За медийните продукти като Калин Терзийски, Георги Господинов, Милен Русков, Кристин Димитрова... Защото те не са писатели, които могат да отстояват позиции и естетики, а медийни продукти. Има огромна разлика между "писател" и "медиен продукт". Нагледно разликата е като между сиренето и млечния продукт. В крайна сметка едното трупа читатели, другото трупа невзискателна публика. Нещо като разликата между Бетовен и Азис. Азис е продукт, Бетовен е композитор.

- Какво не хареса властта навремето в книгата?

- Властта никога не харесва истината. Барикадирайки се зад някакви морални устои (чл. 159 от НК за порнография). Между другото, когато излезе "Скритият живот на една помакиня" пазарът бе залят с порнографски четива, като "Чук-чук" например, издаван от сина на тогавашната министърка на културата, а високият естет Мишо Неделчев духаше в чест на вестника свещи-пениси. Всъщност, порнография не са текстовете, а тези, които ги ползват. От мама и нейната майка, баба Роса, знам, че няма мръсни думи. Има мръсно мислене с думите. Баба ми, която псуваше великолепно, но току-що родила с влачеща се плацента по снега, боса тръгва след дядо ми, изкаран от сръбските граничари на разстрел. Застанала между пушките и него, казва:

"Първо пуцайте мене, после Андону"

И в разказа си вкарваше по едно: "Е..л ги баща ми у дупенцето тесно". Кое е вулгарното в случая. Псувнята или изкарването на един човек на разстрел пред очите на раждащата му жена? Кое е мръсното? Както и в романа.

В него се разказва за момиче, което роди в пансиона на едно училище и удуши бебето си. Помакиня със закостенелия морал, с бащата - помак със своите навици и изисквания, за бунта на младите, независимо от религията. Бунтът. Та ние сме от поколението, говорещо открито за сексуална революция. За секс ли става въпрос, или за бунт срещу някакъв остарял морал? И това дело го заведе тогавашният окръжен прокурор на Смолян, който използваше кабинета си в прокуратурата за оргии, за сексуалните си изстъпления. После бе следствен, след едно мое журналистическо разследване в тогавашния вестник "Новинар", за измами в особено големи размери. Но в качеството на окръжен прокурор успя да убеди хората, че тази книга била... Да не правя пиар. Въпреки че от този пиар ми избиха точно всичките зъби, мама си отиде от този свят, защото три помакини я срещнали и й казали, че ще й заврат салам... някъде... На седемдесет и пет годишната ми майка... Но аз отстоях и отстоявам позиции, естетики, философии. А през това време само защото някой ту отказва, ту започва пиенето, ту умира, ту по-малко умира, създава представи у хората, че на - това е българският писател.

Друго нещо е писателят...

- Провокирахте много остри критики и с книгата си "Другият Левски"...

- "Другият Левски" е за последните часове на една майка. Майка, която ражда и отглежда като вдовица шест деца, от които пет я преварват за онзи свят. Петър е още жив, но тя вече го е погребала, защото до нея достига вестта за раняването му на Шипка. По това време Карлово преживява онзи период, наречен "Страшното", когато градът ту е освобождаван, ту наново превземан от турците. Януари 1878 г. И митът, че майката била оставена да умре в бедност след Освобождението. А тя умира месец преди Санстефанския мирен договор. Но майка, която си задава и риторичния въпрос: "Аз ли те научих людски деца да убиваш"... Защото знаем, че Комисията (не е имало съдебен процес, а Комисия предлага Левски за смъртно наказание и султанът го подписва) го осъжда за убийство. В книгата майката казва: "За другите може да си Левски, ама за мене си Васил". Романът е опит да бъде изследвана една женска душа, една майка. Винаги съм смятал, че празнините в нашата история се дължат на добре написани художествени произведения. Та ние за османското владичество знаем от "Под игото" на Вазов, нежели от исторически източници и архиви. Ние сме склонни да приемем "Време разделно" като последна инстанция, Стефан Цанев с цялата си историческа манипулация в книгите си. Страшно е, че ние нямаме история, благодарение на литературата ни. Но е и време Историята да я превърнем в наука, където й е мястото.

- Вярно ли е, че са Ви отлъчили от църквата заради "Копелето - евангелие от Юда"?

- Анатемоса ме Ловешкият митрополит. Но аз ходя на черква - не като при джипи, като при участъковия лекар. Просто ходя, стоя, пали свещички за мама, за тате, за баба Йова и баба Роса, за дядо Христо и дядо Андон... Дори не казвам "Бог да ги прости", защото

няма какво

да им прощава

Те, в моите детски очи, бяха самото съвършенство. Живяха праведно. Или се стремяха да живеят праведно. Те бяха моето олицетворение на Бог та нали те са ме създавали по свой образ и подобие - малко по малко. И аз съм заприличал на всеки един от тях поотделно. Това е Бог. "Почитай родителите си"...

- Имате ли любим политик?

- Имам приятели, които се занимават с политика. Томислав Дончев, например. Едно изумително момче, интелектуалец. Безкрайно честен човек. Защото познавам и семейството му - да ме извини, че го казвам. Но Томислав е изражение и на майка си. Изумителна жена. Константин Пенчев - интелектуалец до мозъка на костите. Професионалист. Колекционер. Дертлиев навремето. Бай Тодор Кавалджиев - един от най-честните хора. Емо Йорданов, с когото сме били в един кръжок (той пишеше проза тогава), а сега, понякога, като ме съдят, дори ми е адвокат. А често ме съдят... Навици...

- Кои качества най-много ни пречат, на нас българите?

- Хленчът. Лошата представа за себе си. Българинът е работлив, но немукаятлия. Ако му каже някой да премести една камара камъни, той ще го направи. Но няма да се сети сам да го направи. И за това съм писал в тази книга.