В България чудесата идват бавно и на парче. Но рано или късно се случват. Какво искам да кажа с това на днешния руски празник 3 март? Ще поясня по- долу.

Нима не е чудо, погледнато от дистанцията на времето със задна дата от няколко десетилетия, че бившата НРБ е член на ЕС и НАТО? Изглеждаше напълно, отчайващо невъзможно ( не по времето на комунизма само, а) в началото на 90-те години. Но днес е факт, с който се опитват да оспорят само маргинални патриотари и крайни левичари.

Подобен феномен наблюдаваме със спихването на балона на русофилщината, който беше изкуствено надут, за да запълни празнотата от кончината на СССР. “На кого ни оставяш, Матушке”, вайкаха се след погребението на “Великия Съветския съюз” неговите осиротели чеда у нас.

Матушката не ги остави дълго да се лутат в пустинята след 45 години робство- не 40, а 4 години дори не им се наложи да чакат. Прегрупираха ги в руска пета колона, за да служи като продължение на съветизирането на България за “мирни цели”, точно както организираха отпадналите от държавната хранилка момчета от спортните школи и ги превърнаха в терористични банди за всяване на страх сред прекалено свободните изведнъж българи.

Квлиняването на петата колона целеше продължаващото им разделение на българите и презареди с разрушителна енергия атомите на вътрешното национално противопоставяне, за да обслужва руския интерес отново. А той е да няма силна България. Точно както след Руско-турската война, преди която Русия се договаря тайно с европейските държави, от които се опасява военно и поради това предпочита да разделя българите, за да ги владее с други средства, обвинявайки за това за пред публиката своите съзаклятници, срещу които насъсква българите. Постига го само частично със средствата на пропагандата, превратите, политическите убийства на български родолюбци и дори с “шайки”, действащи от чужбина, за които русофилите от ранга на Драган Цанков просят рубли в прошенията си до Азиатския департамент на империята.

Руският 3 март, нагоден от подмазвача Н. Игнатиев да съвпада с деня на инагурацията на неговия господар Александър II и с деня на указа му за освобождаването на руските крепостни роби, беше превърнат преди 29 години в успешен заместител на съветския му аналог 9 септември. Този трансфер се превърна в главната опорна крепост за отстояване на руския интерес в България. Тази дата никога преди това не е играла такава роля в проруската пропаганда – при комунизма заради “царския характер” на събитието, а преди това заради прекалено прясната памет на българите, които са били наясно с истинските цели на Руско-турската война от 1877 – 1878 г.

На 3 март преди 141 години Русия маркира чрез измама началото на окупирането на земите, населени със “славяни и православни” от двете страни на Балкана. Тя е замислена като прелюдия към претопяването на местното население в руския многонационален, но преобладаващо православно-славянски казан. За такова вливане на “българската капка” в руското море напълно откровени пледират руските панслависти и проповедници на руската “изключителност” .

Българите обаче дълго се съпротивяват и за почуда на света се оказват една от малкото нации, които се отскубват от хватката на руската мечка – много преди поляците, финландците, латвийците, литовците и естонците. Формират и укрепват своя национална държава преди дузина други народи в Северна, Централна и Източна Европа.

Старите българи са имали висок дух. Устояват чак до септември 1944 г., когато съветска Русия най-после довършва започнатото през 1878 г. , за което обаче днешните русофили се правят, че нямало връзка с миналото, макар да настояват в същото време това минало от 19 век да бъде разглеждано като органична част от настоящето, формираща отношението ни към днешната Руска Федерация на Путин. За да сме благодарни и покорни на Кремъл днес заради 3 март.

И все пак не е безсмислена съпротивата срещу този пъклен план за ерозиране на България, която е нужна на Русия като посмешище – видно от пропагандните антибългарски “документални” филми, чрез които в Русия представят България като жертва на Гейропа, с български главни актьори в озвучаването на тази злоба. Противно на правилото, оставям новините, които илюстрират тази теза, за финал. Защото не са кой знае какви, но все пак ги има.

Обобщавам: в декларацията на управляващата

партия ГЕРБ по повод 141 г. от 3 март за първи път не посмяха да се подмажат на Русия. Самият Борисов “пропусна” да го направи в личното си обръщение днес, което показва, че не става дума за някаква импровизация.

Конкурентите за властта от БСП също се “перестроиха”. Нихната Нинова пренареди благодарностите към предците в поздравлението си, като тури отпред българските опълченци да водят по значимост пред руските герои. Както и Илияна Йотова, която направи нещо подобно от американска земя. Десетина дни по-рано по -наблюдателните измежду нас обърнаха внимание, че дежурните русофилстващи физиономии на български политици отсъстваха от поклонението пред Монумента на окупационната червена армия (МОЧА) в София.

Това се малки, но видими стъпки към постепенно отдалечаване от срамната зависимост от международно изолираната днешна Русия, която има претенцията да командва парада на патриотизма в България. Мислите ли, че ако лъжата за 80 на сто русофили сред днешните българи имаше някакво основание, всички споменати по-горе субекти на руския интерес в България щяха да тръгнат в тази посока? При това точно преди избори, когато обичайно се мазнят на мнозинството с особено голямо настървение?

Едва ли. Партийните централи разполагат с доста реална представа за нагласите на българите. Поръчват си истински, а не нагласени проучвания. Но ги пазят в тайна за собствена консумация точно като руската дипломация е пазила преди 141 години от българите подлата тайна, че се е договорила с основните си конкуренти за влияние на континента да няма голяма България.

Фактите говорят, че русофилството, колкото и да го подхранват с патетиката на митовете от 19 век, вместо да бере електорални плодове, бере душа. Нищо, че е на изкуствено дишане чрез медиите у нас, които разиграват сценката с даването на 5 минути алтернативно телевизионно време спрямо водопада от денонощно славене на “освободителката”.

Дори и некоронованият цар на българските историци-русофили Андрей Пантев призна вчера в едно интервю, че Русия никога не е била модел за подражание за България.

Главен принос за това продължаващо “никога” днес има изолационисткият режим на Путин. Поднасям му по този повод своята искрена благодарност на 3 март.

И понеже стана дума за “българската капка”, нейното въздействие все пак си пробива път през русофилското дебелокожие. Бавно, но безвъзвратно.

И знаете ли защо? Ще ви отговори от дълбините на времето руският германец генерал фон Тотлебен, който на практика спасява от пълен разгром Русия при обсадата на Плевен, поемайки най-накрая командването от некадърните си руски колеги. Тотлебен отбелязва в лично писмо:

“ Освобождението на християните под игото на исляма е една химера. Българите тук са по-заможни и живеят по-щастливо от селяните в Русия. Тяхното най – съкровено желание е освободителите да напуснат колкото е възможно по-бързо страната им” .

От личния блог на автора