l Хващат ги по донесенията на агент “Кръстев”

l Ранен, лидерът им Щако взривява последната си граната, когато болшевиките се доближават до него. После те го изгарят

l Отказал да стане комунист и затова БКП му издава смъртна присъда

Доскоро Христо Несторов Щако от казанлъшкото с. Габарево е бил персона нон грата в българската история. Анархист, нелегален, обирджия, затворник, шумкар, парашутист и горянин. Животът му е като на кино. Замесен в безчет авантюристични начинания, той до края успява да запази човечността си.

Негов последен враг се оказва тоталитарната комунистическа диктатура, за чието сваляне той дава и живота си. Неуморният Щако е лидер на "диверсантско-бандитска група" и

става жертва на донесенията на

агент с псевдонима "Кръстев"

"От получените данни до сега и намерените веществени доказателства е видно, че действително е слезла диверсантска група в Казанлъшка околия в състав 4, 6, а може би и повече диверсанти. Бандитите са откраднали тръби за печка от училището на село Павел баня, Казанлъшко." Това се казва в строго поверителната справка с дата 10.III.1954 година.

От документа става ясно, че в групата е Милю Иванов - Казака, който се е срещал с ятаци при трите могили в м. "Доргуновец". По данни от същия агент в групата се намира и Дончо Караиванов заедно с жена си Емилия.

Кои са “диверсантите”?

Друга справка уточнява миналото на "изменниците на родината". Мильо Иванов (Казака) е роден на 1.IV.1923 г. в с. Павел-баня, Казанлъшко, българин, понастоящем диверсант, неосъждан, въдворяван в ТВО за анархистическа дейност, с прогимназиално образование, електро-монтьор.

Дончо Караиванов е роден на 26.IХ.1922 г. също в Павел баня. От агентурните материали се вижда, че той е анархист още като ученик. За активна дейност е арестуван, а впоследствие и съден за участие в конспирацията на 23-ти пехотен Шипченски полк, като излиза от затвора на 9 септември.

Записва се да следва медицина, но продължава да развива активна анархистическа дейност. На два пъти е арестуван и въдворяван - в ТВО “Куциян”, а впоследствие бил преместен в ТВО “Ножарево”, Тутраканско. Оттам бива освободен, след като подписва

декларация, в която изцяло се разкайва за анархистическата

си дейност и обещава занапред да скъса всецяло с нея и да се включи активно на "страната на антиимпериалистическия лагер". Жени се за Емилия, а през месец август 1948 год. в милицията постъпва първата информация, че Дончо се подготвя за бягство зад граница.

Емилия Караиванова е родена на 23.VIII.1925 г. в Радомир, с незавършено висше образование – агрономство, неосъждана, въдворявана за активна анархистическа дейност в ТВО. От донесението на студента Атанас Ганев е видно, че Емилия е кандидатствала за член на ДСНМ, но на събранието за приемането й е заявила, че не скъсва с анархистическите си убеждения.

Когато събранието отхвърля молбата й, бойката Емилия нарича цялото събрание "простаци" и си излиза. В други донесения до ДС тя е охарактеризирана като "самомнителна и горда; фанатизирана анархистка". Била е в интимни отношения с анархиста Иван Дойков (Белото), но през 1948 година е сключила граждански брак с анархиста Дончо Караиванов.

Щако

В архивите на Държавна сигурност не се откриват документи, свързани с ръководителя на групата диверсанти - Христо Несторов. Сведения за Щако получаваме от спомените на неговата дъщеря, кръстена със звучното име Горяна. А също и от анархистическия печат.

Христо става запален анархист още в прогимназията, по време на Първата световна война. Когато получава повиквателна за казармата, той минава в нелегалност през 1922 година. Работи в с. Ракитово, Пещерско, после и в Перущица. От 1925 година се подвизава в София. През 1927 г. световната общественост е възмутена от ареста и несправедливите обвинения срещу анархистите Сако и Ванцети в САЩ.

Щако замисля

как да отвлече американския посланик в София

и да иска размяната му със Сако и Ванцети. Когато ги екзекутират на електрическия стол, Христо хвърля две ръчни бомби в Американското посолство. А на 16.I.1928 година бива арестуван за участието си в обира на Окръжната постоянна комисия в Пловдив, когато са отмъкнати 910 000 лв. Следват 12 години в затвора.

През януари 1940 година, по Коледа (по стар стил), е освободен. А през есента по навик отново минава в нелегалност. Когато Хитлер напада СССР и сталинистката БКП взема курс на въоръжена съпротива, около Щако се събира Тъженският партизански отряд.

Като командир той се стреми да не се дават излишни жертви – и от страна на шумкарите, и от страна на полицията. Разбира се, комунистите му назначават свой политкомисар – Марко Чернев. В един момент му поставят и условие – да стане комунист като тях.

Щако отказва и болшевиките му издават смъртна присъда. Стрелят по него, но той им се отскубва и заживява като единак в дебрите на Балкана. Когато загива Марко Чернев, комунистите приписват това на Христо. (След 9 септември тялото на политкомисаря Чернев е открито в една пропаст в Балкана – с огромна брада, черно и неразложено. Местните хора от с. Тъжа обясняват това с Божие проклятие заради убийството на невинния свещеник отец Николай Грънчаров.)

След преврата комунистите арестуват Щако,

за да изпълнят смъртната присъда срещу него. От ръцете им го освобождават именно неговите бъдещи другари от парашутната група – Дончо Караиванов и Милю Казака. После Христо Несторов на свой ред спасява от разстрел двама от местните свещеници. Неврологът д-р Димитър Няголов си спомня с благодарност, че Щако сваля баща му отец Христо Няголов от каруца с "неблагонадеждни", обречени на саморазправа от болшевиките.

Когато отношенията му с болшевиките се изострят за пореден път, през 1948 година Христо Несторов бяга в Турция, а оттам се озовава в Париж.

Парашутната

епопея

През октомври 1952 г. в Париж тримата - Щако, Дончо и Милю, се свързват с групата на Дамян Велчев, известният превратаджия. Целта им е да бъдат обучени и прехвърлени в България за подривна дейност за събарянето на болшевишката "народна" власт. От октомври до април групата преминава шестмесечна подготовка по радиотелеграфия, шифър и дешифриране, организиране и ръководене на нелегална подривна дейност, топография, стрелба с автомати и пистолети, хвърляне на гранати. Техни инструктори са двама французи – "мосю Телеграф" и "мосю Пистолет".

През май 1953 година групата на Щако е прехвърлена със самолет в Атина, а след това в град Кавала, откъдето с джип са докарани до границата на България в района на река Доспатска. Оттам по указания на американското разузнаване групата е трябвало да се придвижи пеша до района на Батак. Обаче голямото пролетно пълноводие на реката осуетява опита им да навлязат във вътрешността на страната. Така тримата се връщат в Гърция и оттам - във Франция. Решават, че най-безпроблемно би било да използват парашути. И така, край Париж и Марсилия, бъдещите горяни получават 20-дневна подготовка по парашутизъм.

На 22 септември групата лети със самолет от Париж за Атина. От Гърция

с нощен полет стигат Стара планина

и над местността "Патарешка поляна" край Казанлък скачат от самолета. Първи е Милю, след него скача Дончо, последен е Щако.

"Задачата ни бе да изградим контрареволюционно съпротивително движение в страната, опиращо се на анархисти, опозиционно настроени николапетковисти, звенари, социалдемократи и други; да организираме площадки в планините за спускане от американски самолети на оръжие, боеприпаси, екипировка, нови диверсионни групи". Това разказва Милю Казака при разпита му в мазетата на ДС.

В заловената от органите на ДС проектодекларация "За проблемите за освобождаване на българския народ от болшевишкото иго и основни положения на общия съюз на съпротивата", изработена от горяните и техните ятаци, се казва, че задачата на "Общия съюз на съпротивата" (ОСС) е насилствено сваляне на "народната" власт в НР България, като се използват всички форми на борба, агитация, саботаж на правителствените наредби, индивидуален терор над партийни и държавни ръководители и въоръжено въстание…

Горянски

реквием

За около две седмици след сигнала на доносника агент "Кръстев" ДС затяга обръча около горяните. Те стават четирима, защото към групата се присъединява Емилия. За целта са вдигнати на крак милицията, Вътрешни войски и верните партийци – хилядната хайка обгражда Средногорието в районите на Кавак-дере, Ябълката, Карагитлийска, Сахранска и Симитлерска гора. В околните села с барабан е оповестено никой да не излиза в посочения район, тъй като военните ще провеждат стрелби. Две картечни роти, 23 камиона, натоварени с войници, блокират планината над Павел баня. Над гористите била кръжат военни самолети.

По това време – предиобеда на 25 март - на пост пред землянките е Емилия. Тя първа забелязва пъплещите кордони на блокадата. Свличат се в близкото дере, но там се натъкват на патрулни тройки. Сражението започва.

Четирима срещу няколко хиляди

Първите два кордона на блокадата са от невинни войничета на редовна служба. Третият е от милиционери и партийци, които не рискуват нахалост скъпоценния си живот.

Щако е най-опитният – той поема отговорността да задържи противника, отивайки на сигурна смърт, докато другите се опитат да пробият блокадата. Милю, Дончо и Емилия мятат няколко ръчни бомби и хукват напред. За нещастие, ответна бомба избухва зад гърба на Казака и го ранява в плешката. Той изгубва съзнание и е задържан. Дончо и Емилия като по чудо успяват да пробият и другите два обръча и се измъкват невредими!

Щако е ранен и остава да лежи по корем. Чува се лай на следови кучета и стъпките на болшевишките наемници, които го приближават. Когато понечват да обърнат тялото му по гръб, той взривява последната си ръчна граната. Озлобените комунисти изгарят тялото му в пещите на Пожарната в Казанлък.

Въпреки неимоверните усилия на ДС да ги залови, Емилия и Дончо за шест месеца успяват да се доберат до Париж, където прекарват остатъка от живота си. Милю Казака бива осъден на 20 години затвор. Но след като се държи дръзко по време на съдебния процес и после отказва да сътрудничи на комунистите, на втори закрит съдебен процес е осъден на смърт. От София е откаран в Бургас и вероятно в тамошния затвор присъдата му е изпълнена.

Така завършва финалната страница от епичната горянска съпротива срещу кървавата диктатура на комунистите в България. Международната обстановка се разведрява и българската емиграция прекратява опитите си да се бори с оръжие в ръка срещу "народната" власт.