- Пропътувал съм 8 милиона километра в живота си. С тира съм шофирал до Холандия, до Иран, разказва шофьорът на таксито от предната седалка.

- А случвала ли ти се е някаква беда - задавам въпроса, който явно неизменно ме вълнува, не знам защо все така.

- Веднъж, по време на войната в Босна, пътувах с 20 тона агнешко за Холандия, всериознява се здраво лицето на човека. - Тогава хванах диабет.

Имаше един много хубав безплатен път покрай Суботица. И за да спестим 200 евро за такса за магистралата, хванахме пътя покрай Суботица. Той много хубав път. На едно място бях позадрямал и не съм видял, че тоя път се разклонява. Без да искам, съм хванал кривия разклон.

В един момент в полумрак се озовах… в окото на бойните действия. Дузина огромни мъже с лица, намазани в черно, се изправиха срещу тира – с картечници в ръце. Взеха ми всичките служебни пари – 7000 лв.

Накараха ме да обърна тира на едно малко площадче, дето и лек автомобил не може да обърне. Почти скъсах гумите. Но най-страшното беше, като отидоха отзад. Има един люк на тира, през който се вижда какво превозваш. Аз превозвах цял тир агнешко! Ти можеш ли да си представиш колко пари са това – ако го вземеха, цял живот нямаше да мога да го изплатя.

- Тук, тук изпуснахме моята пряка, ама нека да спрем да ми доразкажете, възкликвам, нищо че вече ужасно закъснявам. Шофьорът отбива встрани и продължава историята.

- Ами зад този люк нарочно слагахме буркани с корнишони. Защото крадците не се вълнуват, като видят краставици. И онези черни мъже погледнаха през люка. В тия секунди ми дойде диабетът, ти казвам. Видяха краставиците и ме от*баха. Пуснаха ме. Не ме питай как стигнах до Австрия с ония почти скъсани на площада гуми.

После аз изскачам от таксито и помахвам на човека. И си мисля за магистралната такса, която не е искал да плати. Обаче в цялото ми същество не се мобилизира и една осъдителна струнка. Когато знаеш историята на един човек, става почти невъзможно да го съдиш.