Те са между голямата българска победа

при Дойран и началото на гражданската война

Септември 1918-а след три години тежка изнурителна война се случват две знаменатели събития - победата на войниците на ген. Владимир Вазов при Дойран и т.нар. Войнишко “въстание”. Между двете събития има само девет дни - Дойранската епопея завършва на 15 септември, а войнишкият бунт започва на 24 септември. Само девет дни.

Девет дни, които променят България. Какво е накарало едните български войници да се бият до последната капка кръв срещу елитната британска пехота, а другите - техни другари, да дезертират пред лицето на врага и да се отправят към София, за да търсят мъст от виновниците за войната. Защо едните остават редом до офицерите и знамената на полковете си, а другите стихийно престъпват клетвата си. Първата световна война, между другото, тогава наричана Война за национално обединение, е най-кръвопролитното и тежко премеждие в новата българска история. След разгрома на Сърбия, след победите при Криволак, Червената стена, Дойран, Тутракан, Добрич, след превземането на Букурещ ние губим войната. Както правилно пише великият ни генерал Стефан Тошев, ние сме “победени, без да бъдем бити”.

От днешна гледна точка е лесно да съдим стихийния бунт на изгладнелите и изморени български войници, напуснали фронта. Не сме въшлясвали на тяхно място и не сме гледали как снаряди разкъсват другарите им на парчета. И да, българският елит по традиция е избрал грешната страна, но не и без безбройните грешки на французи, британци и руси, които сами ни тласкат в лагера на Германия. Но хайде да не величаем този стихиен войнишки бунт с термина “въстание”. В това “въстание” участват около 6000 човека от 800 000 българска армия, това е грубо около 1,3 процента. Нима останалите 794 000 български войници не са били гладни, не са проливали кръв, не са гнили в окопите. Напротив! Измокрени, гладни и уморени, те не са отстъпили пред врага. Не са предали отечеството си. Ако ценим поне малко българската държавност, не бива да лепим етикета “въстание” на нещо, което всъщност се нарича метеж и дезертьорство.

Най-малкото заради онези 794 000 българи, които избраха да останат на фронта, да попаднат в плен, но не предадоха загиналите си другари. 100 хиляди българи проляха кръв и положиха кости в тази касапница не заради цар Фердинанд, а заради идеалите, в които ги бе възпитала епохата, и именно заради своите другари.

Достатъчно е да прочетете знаменитата книга “Един от първа дивизия” на Георги Ст. Георгиев, за да разберете що за хора са били българите от онова време и защо са мрели по фронтовете. Между другото в книгата си Георги Ст. Георгиев обвинява в основно предателство тогавашния елит, който сключва Солунското примирие, при условие че прословутият пробив при Добро поле не е предполагал толкова бързо да вдигнем белия байрак и да свалим гащи. Всъщност Фердинанд и управляващите ни тогава, които гледат как да се измъкнат най-тихичко и лекичко от войната предават армията ни, без тя да е понесла някакво решително поражение. За огромна част от българското офицерство Солунското примирие и предателство е равно, ако не и по-голямо от Войнишкото “въстание”.

Пишейки за последното, да не забравяме “невероятното” поведение на Александър Стамболийски и Райко Даскалов, които отиват с мисия да успокоят разбунтувалите се войници, но после решават да яхнат гнева им и започват да им “палят фитилите”. На тяхната съвест трябва да лежат загиналите при последвалите боеве, а те са над 400 човека. За мен Фердинанд е изключително противоречива и арогантна личност, донесла ни много беди, но и поведението на Стамболийски и Даскалов в онзи момент е повече от безскрупулно. Увлечени от екзалтацията на политическия момент, те отварят кутията на Пандора, от която ще излязат много български бесове.

Ето така безотговорното поведение на монарха и управляващите партии и безумният опит на опозиционните сили да яхнат войнишкото недоволство дават началото на българското братоубийство, на перманентната българска гражданска война, в която загиват велики българи от двете страни на барикадата. Между голямата българска победа при Дойран и началото на гражданската война има само девет дни. Девет дни, които ще променят българската история.