В семейството на пастор Джордж Остин освен дъщеря му Джейн има още 7 деца и всички те доживяват до зряла възраст - нещо изумително за Англия от края на XVIII в., когато детската смъртност е 50-60 процента.

Смята се, че заслугата за това е на майката, която е кърмила всяко от децата си до четвъртия месец. После го пращала в селско семейство и плащала, за да се грижат за него. Прибирала си децата вече отраснали.

Като дете Джейн никога не е боледувала. Само веднъж в нейно писмо от 1816 г. лаконично се споменава, че я боли гърбът. По всяка вероятност обаче проблемите й са започнали поне 3 години по-рано, но Джейн не е искала да тревожи близките си.

В началото тя приписвала болежките си на годините. Била е на 40, а по онова време това се е смятало не за преклонна, но все пак за почтена възраст. Чувствала се е уморена, имала депресия и постоянно изпитвала силни болки в колената. Пишела е по цял ден, тъй като се страхувала, че няма да може да завърши романа си “Доводите на разума”. По-късно нейните биографи ще забележат, че почеркът й в него е доста променен.

Местният лекар д-р Лифорд се отнесъл сериозно към оплакванията на мис Джейн и я посъветвал да иде на бани. Тя заминава със сестра си Касандра в модния тогава балнеокурорт Челтнъм. Там всяка сутрин е отивала до павилиона с извора и изпивала на гладно по 1 пинта (0,57 л) минерална вода. След месец казала, че има подобрение, и даже започнала да пише нов роман.

През есента на следващата, 1817 година Джейн Остин вдига температура, което според местния лекар означава, че “й се е разляла жлъчката”. Поставя й диагноза ревматизъм и й назначава топли компреси и отвари от беладона. Въпреки взетите мерки обаче Джейн не може да стане от леглото и тогава лекарят съветва да я закарат в Уинчестър – голям град с болница и лекари, “не по-лоши от лондонските”.

Там лекуват Джейн с традиционните за онова време препарати с арсен, дават й настойка от опиум (който се е смятал за обезболяващо). Но подобрение няма въпреки прехвалената медицина. Джейн не става от леглото, тресе я, боли я гърбът и има депресия. В писмо на една от сестрите й, които са се сменяли край нея, се казва, че кожата на Джейн променила цвета си. “Лицето й потъмня, а на някои места и тялото й.” Това изречение помага на днешните медици да поставят диагнозата “Болест на Адисон”.

Джейн умира в болницата в Уинчестър в ръцете на любимата си сестра Касандра.

Болестта на Адисон е изключително рядка патология. Дължи се на хроничин дефицит на хормони, синтезирани от надбъбречните жлези. Днес тя може да бъде излекувана със своевременна и адекватна терапия. Болният цял живот спазва строга диета, за да намали приема на калий (от бобови храни, орехи и банани и др.). Приемът на натрий се намалява или увеличава в зависимост от диурезата. Пият се и хормонални таблетки като заместваща терапия. Дефицитът на хормона кортизол например се попълва с хапчета хидрокортизон.

От в. "Здраве без лекарства"