Ако днес не знаеш как

се живееше тогава, утре

хибридчиците ще ти го

пробутат като екстра

в шарен целофан

Една колежка журналистка, докато била на обучение в САЩ, се опитала да обясни какъв е бил комунизмът в България, как сме живели тогава. И в престараването си да обясни колко страшно и лишо е било, разказвала на ошашавените американци, че докато децата били на пионерски лагери, в спалните ги охранявали хора с калашници. Разказа ми тази история преди десетина години проф. Кент Колинс, журналист с над 40 г. практика и преподавател в най-големия университет по журналистика в САЩ, който се намира в щата Мисури.

Пълна глупост, разбира се, е тази история с калашниците, но и аз доста се затрудних на обясня на нашия домакин - професор Колинс, какво точно беше комунизмът. Колкото и да се опитваш да обясняваш, каквито и примери да даваш,

може да те разбере

само човек, който е

живял в това време

А сега, 30 години по-късно, да обясниш на младите, на децата какво е бил комунизмът (или социализмът - все тая), който мина през България за 45 години, е задача повече от трудна. Но не мога да се съглася, че обективното знание за комунизма е маловажно. Защото ми се иска младите колеги, нашите съвременници и техните деца да знаят, че комунизмът съвсем не беше жълта лимонада (както и капитализмът съвсем не е кока-кола, нищо че първият руски президент Борис Елцин го описваше като зареден догоре супермаркет). Нито пък беше чакането на опашка за банани от 3 лева килото в т.нар. показен магазин (на кого и какво показвахме липсващото в другите, непоказните магазини, е друг въпрос!), нито дори чакането от десетина и повече години, за да си купиш москвич или лада. Нито пък ограничението, че ако имаш апартамент, той трябва да е най-много 120 квадрата, а ако имате два в семейството - направо се развеждайте, за да ги опазите. Не, това са само

битовизмите на

комунизма

Онзи комунизъм или социализъм, наричайте го както предпочитате, който от сутрин до вечер облъчваше своите поданици с обещанията на Френската революция за свобода, равенство и братство, но нищо от това не беше реално, не беше позволено.

Свободата, равенството и братството, разбирани в някакъв псевдомасонски смисъл, бяха

запазена марка само за

един тесен кръг от

висши партийни

функционери,

а останалите бяха принудени да им играят по свирката, за да не се окажат врагове на народа. А за “враговете на народа” в ранните години след 1944-а имаше допълнителни “екстри” - изселване от София и големите градове, което важеше до някоя по-голяма амнистия за 9 септември, лишаване от жилището, без право на университет за децата им и други подобни...

По-важното, което не бива да се забравя, е, че не беше позволено да бъдеш свободен, да говориш свободно каквото мислиш.

Дори повече - не беше разрешено да мислиш различно от онова, което единствената властваща партия разрешава. Българите (както и повечето от хората в соцлагера) трябваше да бъдат зомбирани същества, готови да живеят на петилетки и да се трудят срещу жълти левчета. В замяна - сиренето било по 3 лева... Е, въпрос на приоритети.

Малцина можеха да излизат в чужбина, за западната изискваха какви ли не абсурдни гаранции, включително от някой висш партиец, че ще се върнеш, няма да забегнеш от хубостите на социализма. Да добавям ли

дебненето на ченгета,

слухтенето наоколо,

подслушването на телефоните, забраната за младите да ходят на църква, особено по Коледа и Великден. И ако не се подчиняваш, ако не влизаш в матрицата, те очаква живот на маргинал. Това важеше не само за теб, но и за децата ти.

Мой съученик не успя да учи във Военноморското училище във Варна, само защото един завистлив отечественофронтовски активист от квартала не му даде бележка за благонадеждност на семейството, при това без никаква причина. И това съвсем не беше най-страшното.

Комунизмът освен липсата на свобода и липсата на избор беше и тотално мачкане на духа. Имаше правилни писатели, имаше и грешни, правилни песни и забранени, театралните постановки лично ги “разписваше” Тодор Живков.

Примерите нямат край. Та ако изобщо комунизмът е бил “жълта лимонада”, няма как да го опишеш в двайсет-трийсет реда, но нека да припомня още, че

комунизмът

беше преди

всичко репресия

- над поколението на моите дядовци и баби - чисто физическа, от която може и да не оцелееш.

Каквито са случаите на убитите от Народния съд (елита на нацията преди 1944 г.), на затворниците в лагерите “Белене” и “Скравена”, на по-късните репресии срещу противниците на Възродителния процес...

Какъв бил смисълът да се учи за комунизма? Ами не е ли очевидно, че е един-единствен - ако днес не знаеш какво е комунизмът, утре хибридчиците ще ти го пробутат преопакован в прелестен шарен целофан и дори няма да го познаеш в първия момент. Искате ли такъв живот за децата си, или е далеч по-добре те да го учат в часовете по история, пък после сами да избират, а не някоя партийна централа да им разправя кое е по-хубаво за вас, за вашите деца и внуци. Ето затова трябва да се учи комунизма -

не с фльонги, не

с шербет, а

обективно

- кога какво се е случвало.

Защо тогава противниците на новата програма по история в учебниците за десети клас се страхуват толкова много - нали това не са призраци от нечие измислено минало, нали ние сме го живели този живот, все още можем да го разказваме такъв, какъвто беше. Извън жълтата лимонада, извън бананите за 3 лева по Нова година, извън всичките заблуди и омрази. Не, комунизмът трябва да се познава такъв, какъвто беше.