Време е да погледнем дебата по Истанбулската конвенция като възможност да идентифицираме общите си интереси, за да предприемем конкретни смислени действия. Този извод все по-ясно се очертава при включването на толкова образовани и компетентни хора, без значение на коя страна те застават.

Очевидно СЕМЕЙСТВОТО е тази ключовата ценност, около която всички сме обединени. Без всякакво съмнение, ние българите сме оцелели и се развиваме като нация именно защото сме превърнали СЕМЕЙСТВОТО в свой духовен олтар. През вековната ни история е имало дълги периоди, през които не сме имали своя държава, но това, което е запазило специфичната ни идентичност, културната ни уникалност и общностна принадлежност, са били родствените ни семейни връзки.

И днес в живота на съвременния българин СЕМЕЙСТВОТО е жалонът, от който тръгва националното ни възраждане, оцеляване и просперитет в един все по-сложен и бързо променящ се свят. Настоящият дебат по недвусмислен начин показва, че огромната част от българите по никакъв начин не биха допуснали семейната общност да се разпадне, защото това би означавало национална гибел.

При това за нас, българите, семейството не е формална институция. Семейните отношения, дори и когато съпрузите не са се свързвали по любов, неизбежно са изисквали взаимна загриженост и отговорност. Както пише великият Иван Хаджийски, любовта между мъжа и жената в традиционното българско семейство се е пораждала от споделените грижи, усилия и подкрепа в създаването на дом и челяд.

За съжаление, семейното ни наследство носи не само красиви и възвишени традиции. През различните исторически периоди специфичните социално-икономически условия не винаги са давали възможност съпрузите да се избират по любов. Макар и равностойни като личности, мъжът и жената у нас не винаги са имали равен достъп до образование, професионална изява и социална активност.Суровите условия не рядко са налагали груби силови въздействия за поддържане на йерархията в семейните общности. Драматичният преход от голямата патриархална задруга (присъща за предмодерна аграрна България), към нуклеарното семейство на индустриализиращото се градско общество в модерна България от втората половина на двадесети век, поставя семейните отношения у нас в закономерна криза.

Като фамилен терапевт с над тридесет годишен опит мога категорично да заявя, че преобладаващата част от семейните конфликти днес, с които работя (включително и проявите на насилие в семейството), са пряко свързани именно с този драматичен преход. Най-общо тези конфликти са израз на сблъсъка между старите йерархични патриархално-родови модели и съвременното изискване за еквиархат – равнопоставеност между мъжа и жената в днешния свят. В този смисъл е пределно ясно, че ако искаме да запазим българското семейство като изконна национална ценност, ако искаме семейството да е витално и способно да гарантира не само оцеляването, но и развитието ни днес, ние трябва да го подкрепим и подпомогнем, създавайки всички психологични, социални и икономически предпоставки мъжът и жената да са равнопоставени партньори, които взаимно се уважават и ценят, които виждат индивидуалния си просперитет и развитие в съвместната грижа, и отговорност за общото семейно благополучие.

Ще отида и по-далеч. Националното ни оцеляване и просперитет днес са немислими без цялостна социална политика в подкрепа на българското семейство.

Коя от жизнено важните теми в днешния ни живот не е свързана със семейството? Нима икономическият просперитет, преодоляването на демографската катастрофа, задържането и връщането на образованите млади българи в страната, запазването и развитието на културната ни идентичност, и традиция не преминават пряко през това, което се случва в основната ни жизнена среда – семейството.

Безспорно стремежът за изграждане на просперираща семейна общност, която гарантира пълноценното развитие на съпрузите и децата в нея, е несъвместима с проявите на насилие.

За всеки цивилизован човек днес (особено европеец), насилието е категорично недопустимо средство в решаването на каквито и да са човешки конфликти (не само в семейните отношения, но и в отношенията между социалните групи, между държавите).

Съвременната хуманитарна наука, както и натрупаният социален опит ни позволяват в началото на двадесет и първи век да направим радикален преход от културата на насилието към „Цивилизацията на емпатията“, за която пише Джеръми Рифкин. И този преход няма как да не започне от семейните отношения. Време е, в партньорските и семейните отношения да престанем да гледаме един на друг като на „човешки ресурс“, който след употреба се изхвърля. Именно този „утилитарен“ подход, присъщ на съвременния егоцентричен консумативен мироглед, оправдава взаимната манипулация, контрол и насилие в двойката. Той няма как да бъде спрян единствено с правни и административни мерки. За прехода към равнопоставено партньорство, основано на взаимна загриженост и отговорно сътрудничество е необходима активна образователна дейност и то фокусирана най-вече върху ежедневните ни партньорски отношения в интимната двойка, семейството, приятелската и професионалната среда.

В съвременната педагогика това се постига не с някакво измислено „джендър образование“, а с утвърдената от десетилетия в САЩ и много европейски страни образователна практика за изграждане на социална и емоционална компетентност, за личностно израстване и формиране на характер. Научните изследвания, в страните осъществяващи такива образователни програми категорично доказват, че те значимо повишават не само успеха по основните учебни дисциплини, но създават категорични предпоставки за намаляване на насилието в училище, за ограничаване на наркоманиите. Те повишават просоциалната активност на учениците и съдействат значимо за по-добрата им професионална реализация и по-здравословния им живот. Не на последно място - учениците преминали през тези програми създават по-щастливи семейни отношения и по-успешно се справяне с ролята си на родители в зряла възраст.

Преходът от насилствено към ненасилствено справяне с конфликтите обаче е огромно предизвикателство пред националната ни култура. Ние сме се формирали като нация в жестока битка под лозунга „Свобода или смърт“. Хората от моето поколение бяхме закърмени с идеологията на „пролетарската диктатурата“ и крилатата фраза на Георги Димитров - „Ако не искаш да си наковалня, трябва да си чук“. Затова съвременният българин трудно разбира алтернативната постановка за „ненасилствено противопоставяне на злото“, проповядвана от Махатма Ганди, Нелсън Мандела и Мартин Лутър Кинг. Дори и в днешния дебат по Истанбулската конвенция виждаме колко лесно пламват борчески страсти и веднага се хвърляме в битка, без дори да знаем с кого и за какво ще се бием. Нека оставим тези рефлекси на футболните фенове и ясно да осъзнаем, че социалният прогрес се постига не с насилие, а чрез взаимно разбиране и уважение на различията, чрез стремеж да се намира взаимно приемливо решение в случаите на конфронтация.

В този контекст е странна позицията на различните вероизповедания у нас, които привидяха в Истанбулската конвенция Дявола и еднозначно му обявиха непримирима война.

Ако приемем, че Бог е любов, а любовта е тази, която ражда живот в семейството и смисъл в живота, може само да съжаляваме, че до сега Българската православна църква прави толкова малко в подготовката на подрастващите за семейния им живот. Достатъчно е да направим сравнение с практиката на църквите в САЩ например, където от шестдесетте години насам, над 60% от двойките, сключващи брак, преминават през техни специализирани образователни програми, подготвящи за семеен живот.

Странно защо нашата православна традиция е напълно дистанцирана и от духовната подкрепа и консултиране в случаите на семейни кризи и конфликти. Подобна консултативна практика е сред основните дейности на религиозните общности в западния свят. Опазването на хармонията в семейството не става с непрестанни молитви за отхвърляне на конвенцията, а с ежедневни и упорити усилия, които помагат на съпрузите да преодоляват конструктивно и ненасилствено семейните конфликти.

Убеден съм, че при по-сговорчив подход от страна на църквата и у нас бихме могли да работим съвместно с духовенството за нравственото възпитание на младите хора, в подготовката им за семеен живот и оказването на консултативна помощ на семействата в криза.

Както показва блестящият анализ на известния български философ, богослов и културолог проф. Калин Янакиев, в Истанбулската конвенция няма нищо, което да противоречи с духа на християнство. Ако Българската православна църква наистина е загрижена за моралните устои на българското семейство, тя има какво да направи в една по-конструктивна посока.

Всъщност думата, която ни разделя и отприщва страховете и апокалиптичните фантазии, е GENDER. Погрешно преведена като „социален пол“ тя създаде алюзията, че някой се опитва чрез нея да прокарва „трети пол“, различен от общоприетите два – мъжки и женски. Създаде се изкуственото противопоставяне на „биологичен“ срещу „социален пол“, което е равносилно на това да противопоставим хардуера на софтуера.

Простичко казано – коментираните различни аспекти на пола – телесно-биологични, психични, социално-ролеви и пр. подвеждащо бяха интерпретирани като различни полове или „трети пол“, отделен от извечните и непроменими два – мъжки и женски.

Навярно „джендърната тревожност“ у някой хора бе породено от това, че автоматично свързват „джендърната тематика“ с активността на различни организации и общности на хора с различна сексуална ориентация, или полова идентичност. Независимо, че основната дейност на тези групи е противодействието срещу грубите прояви на насилие и дискриминация, които и днес ясно са определени в законодателството ни като престъпления, срещу тях се надигна огромна хомофобна вълна.

Всички бяха наречени „джендъри“ и така се сдобихме с един коварен, невидим, но подмолно агресивен враг, от когото трябва да се пазим като от Дявола. Нещо повече – в духа на конспиративните теории за световен заговор срещу България, като джендъри бяха разпознати половината от управляващите министри, върхушката от Брюксел, презокеанските владетели на света и глобалната мафия. Пъклената цел на тези изчадия от ада се оказа не само разглобяването и унищожаването на българското семейство, чрез осакатяващо „джендърно образование“, но и дехуманизирането ни като човешки същества, превръщането ни в някаква безполова, безродова, биологична маса, удобна за пределна експлоатация и подчинение.

Тази зловеща и апокалиптична картина събужда лавина от кошмарни предчувствия и подозрения, които правят хората напълно глухи за каквито и да са рационални аргументи. Границата между реалното и въображаемото се размива и неусетно заживяваме в матрицата на стереотипното мислене, което се приема като единствено възможно и правилно. Стратегията за парализа и подчинение на масите чрез насаждане на тревожност и постоянно чувство на страх е добре позната в социалната психология, но днес виждаме как тя безочливо се използва от представителите на целия политически спектър, включително и от вероизповеданията, на принципа "крадецът вика - дръжте крадеца".

Другият повод за спекулации са „трансджендърите“, които щели да „инфектират обществото ни“ и да доведат до всеобщото му разложение. Нека да изясним, че става дума за лица в транссексуално състояние, при които имаме вродено разминаване между двата аспекта на пола - телесния и психичния. Броят на тези хора е пренебрежимо малък (двадесетина за цяла България). Те и днес имат възможност да получат чрез съдебна процедура промяна на документите си за идентичност, което е за тях решаващо условие за социалната им адаптация. Тези хора не са от трети пол – те искат да бъдат приети и интегрирани в обществото като такива, каквито се чувстват (мъже или жени). Подобна съдебна практика съществува от десетилетия в целия цивилизован свят и никой до сега не е пострадал от нея. Опасенията, че всеки ще тръгне да си сменя пола и тълпите преминаващи под дъгата ще предизвикат хаос и несправедливост в спорта, в обществените тоалетни и къде ли още не, звучат комично, ако не се приемаха на сериозно.

Считам, че за да се спрат безкрайните спекулации с трудно преводимия и натоварен с негативна конотация термин „джендър“ , в дискусиите по конвенцията спокойно може да използваме терминологията, приета в Аналитичния доклад на Фондация „Партньори – България“ от 2016г., озаглавен „Национално изследване на домашното насилие и насилието, основано на полов признак“. Терминът „насилие основано на полов признак“ е пределно ясен и прави ненужно използването на английската дума „gender“, поне в текстовете на български. Категоричното приемане, че в съвременната сексологична наука, както и в цялата хуманитарна наука понятието „трети пол“ не съществува, също следва да сложи край на куп безсмислени фантазии. Едновременно с това е важно да изясним, че половата ни същност е не само въпрос на телесно-биологични особености, но има и своите психологични и социални измерения. Понятията полова идентичност, мъжественост, женственост, полови роли, сексуална ориентация, отразяват различни важни и реални аспекти на нашата сексуалност. Думите пол и секс са тъждествени, и недвусмислено означават разполовяване, разсичане на две – на мъжка и на женска половина.

Ние българите сме известни с еротичното си мислене и склонността всичко да свеждаме до това „кой кого на белия тепих“. Навярно това ни прави по-витални, но защо не се обединим около идеята, че отношенията между мъжа и жената не бива да са битка за власт и надмощие, за подчинение, контрол и експлоатация, а могат да изразяват Божията любов, която твори живот и смисъл в живота.

От фейсбук